Човек без куче [bg]

Спря на един празен паркинг до езерото Хурнборяршон и повърна. Вече й бе станало навик да повръща. Над равната, пуста местност се спускаше лека мъгла, а от време на време слънцето пробиваше пелената й. Беше горещо и влажно. „Лято е, нося дете в утробата си. Нормално е да ми прилошава — съобрази тя. — Ако някой спре и ме попита, ще се оправдая с бременността.“

До погребението оставаха три часа, а до Шумлинге — само час и половина. Кристина знаеше, че е най-добре да се появи в църквата пет-десет минути преди началото на опелото. Пристигне ли твърде рано, всичко може да се обърка. Беше наизустила няколко кратки реплики, но не беше в състояние да отговаря подробно на въпроси.

Съжалявам, но Яков го задържаха по работа. Някаква сделка с американска компания. Милиони крони.

Не, не исках да подлагам Келвин на такова дълго пътуване и затова не го взех.

Да, трябва да се прибирам веднага след погребението.

Мили Роберт, не съм мигнала от няколко нощи. Защо, Роберт?

Не, маменце, нямам сили да оставам. Всичко това е ужасно.

Изреченията напомняха оскъдни реплики от сценарий на сапунен сериал, каквито пишеше някога Кристина. Не бива в никакъв случай да застава очи в очи с Ева, а най-добре да избягва зрителен контакт и с останалите и да използва скръбта като оправдание, за да не се издаде — както я бе инструктирал Якоб.

— Ако наистина се налага да пътуваш — натърти той. — Само don't fuck it up[33]. Каквото и да правиш, don’t fuck it up.

Кристина знаеше отлично какво става, когато той започне да говори на английски.

— Той ми е брат — отвърна тя. — Роберт ми е брат.

В очите му се появи онова лицемерно снизхождение.

— Знам — каза той. — Знам и че Хенрик е твой племенник. Наясно съм колко силна е роднинската обич в семейство Хермансон. Има ли нужда да ти припомням в какво положение се намираш?

— Не.

Кристина отлично знаеше в какво положение се намира.

— Ако умра — попита го тя, след като шокът поутихна, някъде към средата на януари, — ако умра, ще им кажеш ли?

Трябваха му не повече от две-три секунди за размисъл.

— С теб ще живеем, докато ни застигне естествена смърт, Кристина — обясни Якоб с почти дружелюбен тон. — Ако стане друго, ще се погрижа да разберат.

Тя пак повърна — този път само стомашен сок. Изпитваше болка. Опря студеното си потно чело о ръждясалия капак на кофата за смет. Не се съмняваше, че й казва истината. Якоб Александър Вилниус беше напълно способен да осъществи заканата си и изобщо не би се смилил над нея.

Погледна си часовника. Един и десет. Качи се в колата, наведе седалката назад и затвори очи.