Човек без куче [bg]

Смъртта. Защо да я отлагаме? Какъв смисъл има?

Изведнъж обаче Лейф се окопити. Странно, но факт. Излетя от водовъртежа като коркова тапа, извади носната си кърпичка и се изсекна решително и звучно. Свещеникът отпред направи пауза, за да го изчака. „Защото онзи, който си присвои лудостта — започна да разсъждава магазинният управител Лейф Грунт (а това без съмнение беше Ева Грунт) — заграбва и едноличното право да я използва за вечни времена.“

Когато единият е слаб, другият е длъжен да е силен — неопровержима истина. Лейф Грунт смяташе този „закон“ за ужасно несправедлив. Изведнъж се сети какво каза веднъж епископ Туту[34] по телевизията. А дали не беше Мандела?

„Който има сили, е длъжен да продължава да бъде силен.“

Това си беше самата истина. „Да продължава да бъде силен.“

Лейф за пръв път си бе позволил да се остави на водовъртежа.

Изсекна се още веднъж, но малко по-дискретно. Този път свещеникът не се изненада.

— Този Уле Римборг… — подхвана Розмари Вундерлих Хермансон.

— Кой? — попита Кристофер.

— Уле Римборг — преподавала съм му по немски. Сега си спомних.

— Побързайте — обади се Карл-Ерик. — Трябва да тръгваме към ритуалния дом.

— Почакай малко. Говоря с Хенрик… тоест с Кристофер… Да, точно така се казваше това момче. Но като ученик беше с рижа коса. Много буден младеж.

— Така ли?

— Сега работи в хотела.

— И?

— В момента всичко с ужасно объркано, но той ми каза, че се е прибрал през нощта.

— Кой?

— По-живо, хайде — подвикна пак Карл-Ерик.

— Якоб се е върнал през нощта. Чуваш ли, Кристофер? През онази ужасна нощ, когато брат ти изчезна… Сега погребахме не него, а Роберт, но Хенрик още не се е появил. Уле Римборг ми го каза, докато… как се казва?… се регистрирахме в хотела. Мъжът на Кристина се е върнал в три през нощта. Двамата с нея бяха в един клас, но аз не й преподавах. Тя не учеше немски, а и не е позволено да си учител на децата си…

— Заваля — изнерви се Карл-Ерик. — Защо продължаваш да занимаваш момчето с тези глупости? Кристофер, извини баба си, тя е малко объркана.

— Няма нищо — увери го внукът му.

— Трябва непременно да разпитам Кристина — продължи Розмари. — Не знам защо Ула ми го каза. Не ме прекъсвай, Карл-Ерик. Пак си забравил да си махнеш космите в носа. Не се ли сети? Все пак отиваш на погребение. Свещеникът ми се стори прекалено висок. Около… Колко? Ти как смяташ, Кристофер?

— Метър и деветдесет и осем.

— Ето, и Ева идва да ни пришпорва. Закъде са се разбързали тези хора?

— Отиваме в ритуалния дом да пием кафе, маменце — обясни Ева. — Макар да не виждам смисъл.

— Знам къде отиваме. Карл-Ерик цял ден ми надува главата — сопна се майка й. — Тези хапчета не са толкова лоши. Вече ми просветна. Аха, метър и деветдесет и осем, така казваш, Хенрик… Улучи право в десетката. Исках да кажа „Кристофер“. Да, точно така, онова момче се казваше Уле Римборг. Спомням си. Запомни го, Кристофер! Къде отиде Кристина?