Човек без куче [bg]

Вратовръзката и косата на младия мъж зад рецепцията бяха издържани в нюанса на блед морков. На Розмари младежът й се стори познат — навярно бивш ученик? Често се натъкваше на свои възпитаници. Запита се дали е купил вратовръзката според цвета на косата си, или, обратно, боядисал е косата си, за да подхожда на вратовръзката. В джоба на предната седалка в самолета намери списание и прочете, че седем от десет мъже си боядисват косата. Дали е вярно?

— Моля да приемете съболезнованията ми — каза той.

Прозвуча като реплика от стар филм. „Колко удобно би било това наистина да се окаже стар филм — помисли си Розмари. — филм, който спираш да гледаш, щом ти писне. Просто ставаш и излизаш от салона.“

Не отговори на младежа. Карл-Ерик се забави с багажа. Явно не искаше да общува с младия мъж. Навярно не Розмари, а съпругът й бе преподавал на рецепциониста и сега Карл-Ерик изпитваше неудобство от него. Розмари не намери друго обяснение за умишленото му забавяне, защото обикновено той се грижеше за… как се казва?… за регистрацията в хотела.

Не че двамата се настаняваха толкова често в хотел.

— Само една нощувка ли?

— Да.

— Падна ви се същата стая.

— Моля?

— Стаята, където настанихме Кристина и семейството й през декември — уточни младежът и се усмихна малко колебливо.

— Така ли? — попита разсеяно Розмари и се замисли дали рецепционистът не е бивш съученик на по-малката й дъщеря.

Все пак изглеждаше по-млад. Кристина бе навършила трийсет и две.

— Бях на смяна в седмицата преди Коледа. Случилото се е… е ужасно. Направо…

Явно търсеше точните думи, но не успя да ги намери, затова се прокашля и й подаде формуляр за попълване.

— Е, животът не е само цветя и рози — отвърна Розмари. — Значи, познавате Кристина и Якоб, така ли?

— Не, мъжа й не го познавам. Видях го за секунда, когато се върна през нощта.

— Как така?

— Наистина беше малко изненадващо. Върна се в три. После си тръгнаха рано сутринта.