Вещерите от Сарамир

Анаис беше добър владетел, доколкото деспотичната система на управление на Сарамир можеше да се нарече добра. Дори Ангър признаваше това. Обаче беше заслепена и арогантна. Тя си стоеше нависоко тук, в тази могъща Цитадела, и нямаше никаква представа какво се случва долу по улиците. Нещо повече — то изобщо не я интересуваше. Тя флиртуваше с политици и аристократи, спечелвайки подкрепата на армии тук и подписвайки договори там, и пет пари не даваше, че през цялото това време хората, които управляваше, крещяха с пълно гърло: „Не я щем! Не я щем!“.

Дали си мислеше, че Императорските стражи можеха да задържат жителите на Аксками? Дали възнамеряваше да ги управлява със сила? В никакъв случай! В никакъв случай!

Гласът на хората щеше да бъде чут, а Ангър ту Торик беше техният говорител.

Бяха го сложили далеч от другите затворници, за да не посява семената на размириците между тях. Слабата светлина на залязващото слънце се провираше през решетките на един висок, овален прозорец, разпръсквайки неуверено тъмнината в центъра на каменния под. Масивната дървена врата с железни ивици бе снабдена с прозорче, през което стражите можеха да надзъртат вътре. В момента то бе затворено. Килията му беше абсолютно гола, гореща и мрачна. Ангър седеше в ъгъла с кръстосани крака и затворени очи, и мислеше. Бе обикновен човек — с обикновени дрехи и обикновена реч, обаче непрекъснато си задаваше въпроси за всичко. Това го превръщаше в заплаха за онези, които се осланяха на традициите и ги използваха за своя полза. Каквито и да бяха чувствата му към Различните, на Императрицата просто не можеше да бъде позволено да натрапи на хората владетел, който те за нищо на света нямаше да приемат.

Очите му се отвориха и сърцето изведнъж ускори ритъма си. Не беше сам в килията си.

Ораторът се изправи рязко на крака. Помещението внезапно бе притъмняло, като че ли някакъв облак бе засенчил отиващото си слънце. Той напрегна взор и на слабата светлина, процеждаща се през прозореца, успя да различи някаква фигура в далечния ъгъл на килията. Тя го изпълни с неописуем страх — мъжът буквално усещаше злонамереността, струяща от нея. Преди миг я нямаше там, а вратата не се беше отваряла. Само дух или призрак можеха да се появят по този начин.

Съществото не помръдваше и въпреки това Ангър нито за миг не изпита съмнения в крещящия доклад на сетивата си. Въздухът сякаш стенеше в ушите му.

— Какво си ти? — прошепна.

Фигурата помръдна едва забележимо — неясна форма, от която светлината като че ли гледаше да стои по-далеч.

— Дух ли си? Или демон? Защо си дошъл? — питаше Ангър.

То бавно започна да се приближава към него. Мъжът си пое дъх, за да изкрещи и да извика пазача от коридора, ала изведнъж една възлеста и сбръчкана ръка се стрелна на слабата светлина от прозореца, един дълъг и крив пръст посочи към него и в следващия момент гърлото му се сви, без да може да издаде и звук. Същото сполетя и тялото му — всичките му мускули изведнъж се стегнаха и застинаха в това състояние, захвърляйки го в лапите на болезненото вцепенение. Той почувства как паниката обсебва съзнанието му.