Тайната история на Мосад
- Автор: Томас Гордън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Саша Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната история на Мосад». Краткое содержание книги:
Случаят разпали жлъчния антиамериканизъм на Шамир, който се коренеше в твърдото му убеждение, че Съединените щати бяха в известна степен отговорни за Холокоста. Прокрадваха се негови твърдения, че президентът Рузвелт е сключил „споразумение“ — една от любимите думи на Шамир — с Хитлер, с цел Третият райх да измести Великобритания, която тогава беше доминираща сила в Близкия изток. В противен случай Хитлер би позволил на евреите да отпътуват за Палестина и никога не би се стигнало до Холокоста.
Подхранвано от тази идея, отношението на Шамир към Съединените щати стигна почти до омраза. Той лично разрешил „като жест на добра воля“ (друга любима фраза на Шамир) да бъдат предадени на Съветския съюз част от възлизащите приблизително на петстотин хиляди страници документи, които Джонатан Полард открадна от американците. Шамир искрено се надяваше това да подобри отношенията между Израел и Москва. Документите включваха актуални разузнавателни сведения на американските служби за съветската противовъздушна отбрана, както и годишния преглед на ЦРУ на цялостния руски военен потенциал. В един от документите се съдържаха сателитни снимки, прехванати съобщения, данни от радарното разузнаване и доклади на агенти на ЦРУ в Съветския съюз. Когато Наум Адмон казал на Шамир, че тази информация почти сигурно ще гарантира на съветското контраразузнаване разкриване на шпионите, той, както се говореше, безразлично свил рамене.
По време на срещата, на която обсъждаха какви мерки да предприемат срещу Островски, Шамир повтори на Робърт Максуел онова, което беше казал и на Адмон: готов е на всичко, за да подкопае американското влияние в света, и е убеден, че Вашингтон е насърчил Островски да публикува книгата си като акт на отмъщение.
Шамир поиска от Максуел да мобилизира мощните си медийни източници да съсипят доверието към Островски. Максуел отбеляза, че преди да го наеме, Мосад със сигурност е проверила произхода и предишните му занимания.
Въпреки това Островски се превърна в обект на очерняща кампания в медиите на Максуел, включително и в телавивския таблоид „Маарив“, който Максуел беше купил. Той бе атакуван като фанатик, лъжец и за разлика от Максуел — неискрен приятел на Израел.
След като старши служители от разузнаването прегледаха основно книгите на Островски, се разбра, че голяма част от твърденията в тях бяха истина.
Нюйоркският съд отказа да приеме аргумента на израелското правителство, че националната сигурност на Израел е заплашена от разкритията на Островски. Книгите му се превърнаха в бестселъри.
Макар да беше първият човек, публично посочил връзките на Робърт Максуел с Мосад, Островски по никакъв начин не разкри цялата история. Подобно на толкова много други и нейните корени бяха здраво вплетени в дейността на стария и безценен приятел на Шамир — Рафи Ейтан.
Двамата мъже се познаваха от 50-те години, когато бяха служили в Мосад. Те притежаваха еднаква решителност да се борят, за да извоюват мястото на Израел в света.
Тридесет години по-късно, през 1986 година, именно Шамир беше застанал плътно зад Рафи Ейтан по време на съкрушителната критика, на която той беше подложен след развоя на аферата Полард, заклеймен като лидер „на група служители ренегати, действали без необходимото разрешение“.
Тази инсинуация беше отчаян опит на израелското правителство да се дистанцира от един епизод, от който разузнавателната общност на Съветския съюз и на ЮАР се бяха облагодетелствали. С абсолютното мълчаливо съгласие на правителството на Израел и двете държави бяха получили ценна информация за американската шпионска дейност.
Въпреки това едновременно с ролята, която изигра в разплитането на интригата около скандала „оръжие за Иран“, имиджът на Рафи Ейтан беше сериозно накърнен в професионално отношение. Дълбоко засегнат от начина, по който собствените му хора прехвърлиха цялата вина върху него, закоравелият шпионин запази стоическо мълчание пред обществеността. А на онези верни приятели, които някога седяха в дневната му и слушаха затаили дъх разказа му за залавянето на Адолф Айхман, той можеше да разкаже една нова история — как Израел стигна до извода, че трябва да залага единствено на себе си.
Все по-малко хора звъняха на вратата на Рафи Ейтан на улица „Шай“ или се отбиваха да се полюбуват на последните му творения от метални отпадъци. В продължение на часове той стоеше сам пред пещта и размахваше нажеженото желязо като огнен факел. Съзнанието му вече не беше изпълнено единствено с гнева от отношението към него, а и с планове как „да се върне отново в играта“ и как да изкара и малко „сериозни пари“. Решението му да продължи да помага на страната си въпреки преживяното беше белязано с трогателна простота: „Патриотизмът вече не е на мода. Но аз съм патриот. Вярвам в своята страна. Независимо дали съм на прав или на погрешен път, ще противостоя на всеки, който заплашва страната ми или моя народ.“