Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
4.
Почувства как нещо гали лицето й и първата й мисъл беше, че я ближе някакво куче — навярно Луиз. Да, обаче колито Лу бе живяло в техния дом в Лисбон Фолс, а този град бе останал далеч в миналото й. Двамата със Скот никога не бяха имали куче, защото нямаха деца, а едното се съчетаваше с другото тъй естествено, както фъстъченото масло с филия препечен хляб или ягодите със сме…
„Ще се качим горе, госпожа… освен ако не искаш още от сефтето да получиш куршум в крака.“
Това бе достатъчно, за да я върне в реалния свят.
Отвори очи и видя, че Дули е клекнал до нея с влажна кърпа в ръка, наблюдавайки я с яркосините си очи. Опита се да откъсне поглед от тях. В същия миг прозвънна метал, а тя почувства тъпа болка в рамото, сякаш нещо внезапно се обтегна и я спря.
— Ох!
— Не се дърпай, инак ще те заболи — каза й Дули със загрижен тон, сякаш това бе най-обикновеното нещо на света. И Лизи предполагаше, че за извратената психика на този човек навярно наистина беше така.
От тонколоните на стереото на Скот звучеше музика… за пръв път от Бог знае колко време — навярно, откакто съпругът й бе писал за последен път, което беше през април или май 2004 година. Лизи веднага разпозна парчето — „Уейморски блус“. Не беше изпълнението на стария Ханк, а някаква кавърверсия, вероятно на група „Крикетс“. Звукът не бе усилен „до дупка“, както правеше Скот, но пак бе достатъчно шумно. И тя можеше да отгатне
(„Ще направя да те заболи на ония места…“)
защо господин Джим „Зак Маккул“ бе включил уредбата. Не искаше
(„…дето не си давала на момчетата в училище да ги пипат“)
да мисли за това — искаше само отново да изпадне в несвяст, — ала не бе в състояние да стори нищо по въпроса. „Мозъкът е маймуна“ — често казваше Скот и тя си спомни откъде е фразата, докато седеше на пода в нишата, служеща за барче, с ръка, очевидно закопчана с белезници за водопроводната тръба: „Войници-псета“ на Робърт Стоун.
„Излез пред класа, малка Лизи! Ако изобщо можеш да помръднеш.“
— Страхотно парче, а? — попита Дули, присядайки по турски пред нишата. Кафявият хартиен плик лежеше на пода между коленете му, а пистолетът — близо до дясната му ръка. — И толкова истинско… — добави прочувствено.
— Знаеш ли, направи си голяма услуга, като се капична. — Тези думи бяха произнесени с типичен южняшки изговор, който приличаше изключително много на акцента на дребния бъзлив фукльо от Нешвил.
Дули извади от плика еднолитров буркан от майонеза „Хелман“. Вътре сред някаква прозрачна течност плуваше бяло парцалче.
— Хлороформ — гордо обяви той. Смайли Фландърс говореше по същия начин, когато разказваше за елена, който бе застрелял. — Беше ми обяснено как действа от един тип, който твърдеше, че разбира много от тия работи. Рече много да внимавам, щото човек можел лесно да оплеска нещата. В най-добрия случай щеше да те цепи главата, госпожа. Аз обаче знаех, че няма да искаш да се качим горе. ’Туцията ми рядко ме лъже.
Той се усмихна и я посочи с изпънат показалец, имитирайки пистолет, а от стереото зазвуча „На хиляда мили отникъде“ в изпълнение на Дуайт Йоакам. Явно Дули бе намерил един от компактдисковете, които Скот си бе компилирал сам.
— Може ли чаша вода, господин Дули?
— Моля? Да, разбира се. Гърлото ти пресъхна, а? Съвсем нормална реакция след подобен шок… — Той се надигна, оставяйки пистолета там, където си беше — най-вероятно извън обсега на ръката й, дори и да обтегнеше веригата на белезниците до краен предел. А идеята да се опита и да не успее определено не й допадаше.
Дули завъртя крана и тръбите загъргориха и засъскаха. След няколко секунди Лизи чу как чешмата започна да плюе вода. Да, пистолетът най-вероятно бе извън обсега й, но чаталът на „Зак Маккул“ се намираше точно над нея, на не повече от трийсетина сантиметра. И едната й ръка беше свободна.
Дули сякаш прочете мислите й.
— Пробвай да ми фраснеш камбаните, ако те сърбят ръцете — подхвърли. — Ама аз съм с войнишки кубинки, а твоите ръце са празни. — Това прозвуча като: „Твоите р’це с’пра-а-азни.“ — Бъди умна, госпожа, и си изпий водата. Малко е ръждива от крана, ама скоро ще се избистри.
— Изплакни чашата, преди да я напълниш — промърмори тя. Гласът й хриптеше, сякаш всеки момент щеше да я изостави. — Отдавна не е използвана.