Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Гали го изведе през задната врата. Тя водеше към синорите и към борова гора, която стигаше току до зидовете на Стридената къща. Момчето се огледа внимателно и махна на Пол да го последва между дърветата. Само след секунди навлязоха в толкова гъста гора, че изгубиха масивната сграда от погледа си.
Утринната мъгла все още беше гъста и се стелеше ниско над земята. Гората беше неестествено тиха — Пол не чуваше нищо освен своите стъпки, които проскърцваха по килима от окапали иглички. Момчето пристъпваше почти безшумно. Никакъв ветрец не поклащаше клоните. Никакви птици не приветстваха изгряващото слънце. Докато си проправяха път под дърветата и мъглата се кълбеше около глезените им, Пол си представи, че скита сред облаците по небето. Представата му навя някакъв смътен спомен, но какъвто и да беше, той не можа да го задържи и да го избистри.
Вървяха близо час, предимно се спускаха. Изведнъж Гали, който вървеше на няколко крачки пред Пол, му махна да спре. Направи му знак с малката си ръка да мълчи и се върна тихо назад.
— Кръстопътят е малко по-нататък — прошепна той. — Но ми се стори, че чух нещо.
Продължиха надолу по склона, докато излязоха на равното и видяха сред дърветата просека, посред която се източваше лентата на червеникав път. Гали го поведе внимателно по него, все едно пристъпваха покрай заспала змия. Изведнъж падна на колене и протегна ръка да дръпне Пол.
Бяха стигнали до кръстовище с друг прашен път. Две табели, които Пол не можа да разчете, сочеха в една и съща посока. Гали запълзя напред и се скри зад един храст на петдесетина крачки от кръстопътя, откъдето можеше да го наблюдава.
Чакаха в мълчание толкова дълго, че Пол тъкмо понечи да стане и да се протегне, когато чу шум. Отначало слаб и равномерен като пулс на сърце, но постепенно все по-силен. Стъпки.
От мъглата сред дърветата изникнаха два силуета — приближаваха от посоката, сочена от двете табели. Вървяха, без да бързат, а наметалата им се влачеха по влажния от росата прах по пътя. Единият беше много едър и странно тътреше крака. Снощните му познати, които бе видял от прозорчето над вратата. Усети, че му се повдига. От ужас дъхът му спря.
Двамата стигнаха до кръстопътя, подвоумиха се за момент и поеха в посоката, откъдето бяха дошли Пол и Гали.
Мъглата се виеше около краката им. Носеха безформени шапки и развлечени пелерини, но Пол забеляза, че на лицето на дребничкия проблясват очила. Едрият имаше някак сивкав тен и сякаш беше лапнал нещо, защото онова, което издуваше горната му устна и очертаваше челюстта му, беше твърде голямо за зъби.
Пол се притисна плътно към килима от иглички и заора с пръсти в земята. Зави му се свят, стори му се, че всеки миг ще започне да го тресе. Беше сигурен, че по този път го преследва смъртта… не, нещо по-лошо от смъртта, нещо много по-пусто, неумолимо и безпределно от смъртта.
Сякаш усетили мислите му, двете фигури изведнъж спряха насред пътя точно срещу скривалището му. Пулсът на Пол, вече мъчително ускорен, закънтя в слепоочията му. Дребничкият се приведе и изпружи врат сякаш се превърна в същество, което трябва да се движи на четири крака. То бавно завъртя глава. Пол вид лещите да проблясват, проблясват, проблясват от отражението на всяка светлинка сред потъналите в сенки дървета. Времето сякаш спря.
Едрата фигура отпусна сивкавата си длан върху рамото на своя спътник и изръмжа нещо — във вцепенението си Пол долови само някакво „восък за печати“, — след което се затътри по пътя толкова бавно, сякаш глезените му бяха свързани с въже. След миг дребният се изправи и го последва с превити рамене и навъсено сведено лице.
Пол издиша въздуха, който прогаряше гърдите му, чак щом двата силуета се стопиха в мъглата, и остана да лежи неподвижно още известно време. Гали също не бързаш да се изправи.
— Връщат се в града — прошепна момчето. — Това е добре. Няма начин да не се забавят там. Но все пак няма да излизаме на пътя.
И Гали скокна. Пол стана и се олюля, сякаш беше паднал от високо.
След време пресякоха пътя и Гали го поведе по тясна странична пътека, която криволичеше между дърветата по едно възвишение. На самия връх, сред брезова горичка, се издигаше миниатюрен замък, чиято централна кула стърчеше като островърха шапка. Мостът над рова беше спуснат, а портата, не по-голяма от врата в обикновена къща, беше отворена.
Откриха епископа в предната стая сред лавици книги и вехтории. Четеше тънко томче на светлината, която струеше през вратата. Така удобно се бе наместил в креслото, та човек трудно можеше да предположи, че някога се надига от него. Беше огромен и плешив, с издадена долна устна и с толкова голяма уста, та Пол реши, че челюстите му имат повече кости от обичайното. Щом стъпките им прокънтяха по излъскания каменен под, той вдигна глава.