Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
В тези стаи държат „хартия“. Не някакви старини, а много специална хартия. Там има оригинали на почти всеки вид паспорт на света, заедно с безброй други карти за самоличност, разрешителни за правоуправление, карти за обществено осигуряване и т.н.
Освен това има „празни листа“, непопълнени карти за самоличност, над които „писарите“ могат да работят на воля и да произвеждат, използвайки оригиналите за модел, фалшификати с изключително качество.
Специалитетът им са не само картите за самоличност. Могат да се произвеждат в големи количества безпогрешни банкноти, за да се съсипят валутите на съседни, но враждебни страни, или да се финансират „черни“ операции, онези, за които не знае и не би искал да знае дори министър-председателят, още по-малко Кнесетът.
ЦРУ и СИС се съгласиха да се обърнат за услуга към Мосад само след голямо колебание, но просто не бяха убедени, че могат да произведат карта за самоличност на един четирийсет и пет годишен иракски работник, която би издържала на обстойно проучване в Ирак. Никой не се бе погрижил да намери и измъкне оригинал, който да послужи за модел.
За щастие две години преди това Сайерет Маткал, разузнавателна група, която е толкова тайна, че дори названието й не може да се появи в израелския печат, беше направила набег през границата, за да вкара един арабски „бобър“, който трябваше да осъществи там връзка на високо равнище. Докато били на иракска територия, изненадали двама души да работят на полето, вързали ги и им взели картите за самоличност.
Както обеща Дрор, неговите фалшификатори работиха през нощта и към разсъмване бяха произвели иракска карта за самоличност, подобаващо мръсна и зацапана от дълга употреба, на името на Махмуд Ал-Хури, четирийсет и пет годишен, от едно село в планините северно от Багдад, понастоящем работещ в столицата.
Фалшификаторите не знаеха, че Мартин е взел името на същия г-н Ал-Хури, който в ресторанта в Челси провери арабския му в началото на август; нито пък можеха да знаят, че е избрал селото на бащиния си градинар, стареца, който беше разказвал на английското момченце преди много години, под едно дърво в Багдад, за родното си място, за джамията и кафенето, за нивите с люцерна и бостаните, които го заобикалят. Имаше и още нещо, което фалшификаторите не знаеха.
На сутринта Коби Дрор подаде картата за самоличност на представителя на СИС в Тел Авив.
— Това няма да го провали. Но ти казвам, ей този… — и той почука по снимката с късия си показалец — този, вашият питомен арабин, той ще ви предаде или ще го хванат до една седмица.
На човека от СИС му оставаше само да свие рамене. Дори и той не знаеше, че мъжът на размазания портрет въобще не е арабин. Нямаше защо да знае, затова и не му бяха казали. Правеше онова, което му наредиха — предаде картата на самолета, който отлетя с нея обратно за Рияд.
Приготвиха и дрехи — простия диш-даш на иракски работник, кафява куфия и здрави, платнени обувки с плетени от въже подметки.
Един кошничар, без да знае какво прави или пък защо го прави, майстореше сандък от ракита с много необикновена конструкция. Беше беден саудитски занаятчия и странният неверник бе готов да му плати добре, затова работеше с желание.
Извън Рияд, в една секретна армейска база се подготвяха две доста специални превозни средства. Докара ги от основната база на САС, намираща се по-надолу на Саудитския полуостров, в Оман, самолет на Кралските военновъздушни сили и сега бяха демонтирали всичко по тях и ги преекипираха за продължително пътуване по труден терен.
Същността на преоборудването на двата ландроувъра целеше да им придаде по-голяма скорост и пробег на придвижването. Всеки от тях трябваше да носи обикновения си товар от четирима души, на единия щеше да има и пътник. Другият щеше да превозва мотоциклет с големи гуми, предназначени за пресечена местност, и снабден с допълнителни резервоари за далечно пътуване.
Американската армия отново бе помолена да предостави свои средства, този път под формата на два товарни хеликоптера Чинук с по два ротора. На тях просто им казаха да стоят в готовност.
Михаил Сергеевич Горбачов седеше както обикновено в кабинета на седмия, най-горен етаж в сградата на Централния комитет на Новая площадь и работеше с двама секретари, когато по интеркома звъннаха да съобщят за пристигането на емисарите от Лондон и Вашингтон.
От едно денонощие той очакваше с любопитство да разбере какво се крие зад молбите на американския президент и британския министър-председател да приеме личните им емисари. Та какво съобщение не можеше в днешно време да се предаде по нормални дипломатически канали? Съществуваше и „горещата линия“, която беше абсолютно защитена от прослушване, макар че при нея бяха нужни преводачи и технически персонал.