През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
Доколкото можех да си отворя очите, забелязах хаос от ръце, крака и нападали трески, всичко това бе в движение. Към него се добавяше и неописуем шум от кашлящи, кихащи и проклинащи хора, а се чуваше и някакъв плющящ звук, сякаш някой с всичка сила върти камшик. Забелязах, че хората се бяха скупчили, като мислеха, че са хванали неочаквания пришълец. Тогава се чу гласът на Халеф:
— Сихди, къде си? Долу ли си вече?
— Да, тук съм.
— Помогни ми! Хванаха ме.
Без повече да мисля, се хвърлих към кълбото от хора. Да, бяха го заловили. Хванах го с лявата си ръка, измъкнах го от ръцете им и го засилих през отворената врата. Няколко юмрука с дясната ръка, и те се отдръпнаха. Аз също веднага изскочих навън, тръшнах вратата и я залостих.
— Халеф!
— Тук съм!
— Ранен ли си?
— Не. Бягай!
— Да. Тук по стълбата надолу!
Хванах го за ръка и го помъкнах натам, където предполагах, че е стълбата. Натам ме водеха гласовете, които се чуваха отдолу. Бяха чули шума и идваха да видят какво става.
Ние по-скоро се пързаляхме по стълбата, отколкото слизахме, като съборихме няколко души. Благополучно стигнахме долу и хукнахме през двора към мястото, където бях разхлабил няколко дъски. Като се провряхме през тях и спряхме да се огледаме, дребният хаджия каза:
— Слава на Аллаха! Никой вече не може да ме накара да вляза в гълъбарник!
— Никой не те е карал да се качваш!
— Прав си. За всичко съм виновен аз. Добре, че поразвъртях малко камшика си, за който тези хора още дълго ще има да си спомнят. Чуваш ли ги да викат? Чуй!
— Да. Търсят ни. Къде са Оско и Омар?
— Готови ли са конете за тръгване?
— Да. Отдавна чакаме.
— Излизаме от обора и напускаме града! Всеки хвана коня си. Оръжията ми висяха на седлото. В двора яхнахме конете. Портата на къщата беше отворена. Успяхме да излезем на улицата без никакви затруднения.
Халеф яздеше до мен. Попита ме:
— Накъде поемаме сега? Знаеш ли пътя? Да попитаме ли някого?
— Не. Никой не бива да знае в каква посока сме се отправили. Ще яздим на запад. Първо да излезем от града! После ще намерим пътя.
— Но трябва ли да бягаме? Необходимо ли е?
— Заминаваме и това при всички положения е добре. Щом искаш, смятай го за бягство. Знам къде е Баруд ал Амасат. Не е тук и ще идем да го търсим — и него, и придружителите му.
Скоро Мелник остана зад нас. Когато през деня влизахме от противоположната страна, нямах и представа, че толкова бързо ще го напуснем.
Шеста глава
Вампирът
Щом излязохме от Мелник, ни обгърна тъмна нощ, въпреки това обаче успяхме да забележим, че се движим по утъпкан път. Пред нас беше Струма, която от Мелник се спуска на юг към плодородната равнина на Серес. Яздехме по непознати места. Знаех само, че трябва да се движим към Остромджа, наричащо се също и Струмица, по името на реката, на която бе разположено. Може би трябваше да поемем в посока към Петрич, но предполагах, че ще се досетят, че сме тръгнали натам, и щяха да ни преследват. Затова след известно време се насочих под прав ъгъл на север.
— Накъде, сихди? — попита Халеф. — Отклоняваш се от пътя!
— С основание. Внимавайте. Отивам да потърся пътека или път, на север към реката, в посоката, която следвахме досега. Искам да заблудя преследвачите ни.
— Тогава трябва да внимаваме, много е тъмно. Намирахме се в нещо като неразорана нива. Скоро забелязах, че отново излизаме на някакъв път. Вляво чух скърцащите колела на тежка волска каруца. Поехме в тази посока. Не след дълго настигнахме каруцата. Теглеха я два големи бивола, а отпред крачеше коларят. В средата на извития дъгообразно хомот беше окачен фенер.
— Накъде си тръгнал? — попитах аз коларя.
— За Лебница — отвърна той, сочейки с ръка напред.
Вече се ориентирах. Значи този път водеше към Лебница, разположена на едноименната, вливаща се в Струма рекичка.
— А вие накъде?
— Към Микрова.
— Тогава внимавайте. Пътят е лош. Мелничар ли си?
— Лека нощ! — казах аз, без да отговоря на въпроса му. Имаше основание да ми зададе такъв въпрос. На светлината на фенера беше забелязал, че двамата с Халеф изглеждахме така, сякаш бяхме извадени от брашнен чувал. Не ни беше останало време да се изчистим от прахоляка. Макар че не искахме да си съсипваме дрехите, трябваше да потърпим до сутринта.