Джентълмени и играчи
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Джентълмени и играчи». Краткое содержание книги:
Думите пърхаха в мен като пеперуда в твърде малък буркан. Нищо не излизаше. Аз изгубих равновесие, паднах назад и гърбът ми опря в комина; не говорех, не плачех, дори не чувствах гняв. Това дойде по-късно.
— Ти, малко перверзно изчадие! — Гласът на Леон трепереше. — Проклето… малко… перверзно…
Презрението, омразата в гласа му ми казаха всичко, което имах нужда да знам. Нададох вой — протяжен, отчаян вой на горчивина и болка — и се втурнах с тихи бързи стъпки по обраслите с мъх керемиди, прескочих парапета и хукнах по перваза.
Леон ме последва с ругатни, натежал от гняв. Но той не познаваше покрива. Чувах го далеч зад гърба си, как се препъва, как непредпазливо пада върху керемидите. По пътя си събаряше някои и те експлодираха като гранати долу в двора. Докато минаваше от страната на параклиса, Леон се подхлъзна и падна. Един комин спря падането му и ударът сякаш разтърси всички улуци, всички керемиди и комини. Хванах се за клоните на един бъз, които стърчаха през решетката на отдавна задръстена шахта, и продължих изкачването си нагоре. Зад мен Леон се катереше и ругаеше.
Аз бягах инстинктивно: нямаше смисъл да се обяснявам точно сега. Гневът на баща ми беше съвсем същият. В мислите си отново станах на девет години, представих си как се пазя от смъртоносната дъга на юмрука му. Може би по-късно щях да обясня на Леон. По-късно, когато има възможност да размисли. Засега единственото, което исках, беше да избягам.
Реших да не губя време в опити да се върна през прозореца на библиотеката. По-близо се намираше Камбанарията с малките си балкончета, проядени от лишеи и птичи курешки. Камбанарията беше поредната приумица на „Сейнт Осуалдс“: малка четвъртита конструкция с арка, където, доколкото ми е известно, никога не е имало камбана. От едната й страна имаше стръмен оловен водоливник, отвеждащ до улук, от който дъждовната вода се изливаше в дълбок, вмирисан на гълъби кладенец между сградите. От другата страна покривът се спускаше почти отвесно, като единственото, което отделяше стоящия на покрива от северния плац двеста фута25 по-надолу, беше един тънък перваз.
Предпазливо погледнах.
От пътешествията си по покрива знаех, че точно под мен е стаята на Стрейтли и че прозорецът, който води на разпадащия се балкон, не се затваря плътно. Олюлях се на перваза, опитвайки се да преценя разстоянието от там до мястото, където се намирах, после леко подскочих на парапета, а оттам се спуснах на балкона.
Както се надявах, прозорецът се отвори лесно. Пъхнах се през него, счупената дръжка одраска гърба ми, но аз не обърнах внимание и изведнъж алармата се включи — пронизителен, непоносим вой, който ме оглуши и обърка.
В пристъп на паника се измъкнах по същия начин, по който влязох. Долу на плаца прожекторите блеснаха и аз приклекнах, за да се скрия от силното осветление, като безпомощно изругах.
Всичко се обърка. Преди да влезем, аз изключих алармата в библиотечното крило, но в паниката и объркването си забравих, че сигнализацията на Камбанарията е още включена и сега сирените виеха пискливо като златната птица в „Джак и бобеното зърно“, нямаше начин баща ми да не чуе, а Леон все още беше някъде тук и не можеше да се измъкне…
Изправих се на балкона и скочих обратно на перваза, като междувременно хвърлих поглед към осветения плац. Там стояха двама души и гледаха нагоре, гигантските им сенки бяха разперени около тях като ветрило. Сгуших се в сянката на Камбанарията, пропълзях до ръба на покрива и отново погледнах надолу.
От двора ме гледаше Пат Бишъп, а до него стоеше баща ми.
9
— Ето там. Там.
Радиогласове отдалеч.
Понечих да се скрия, разбира се, но Бишъп вече бе забелязал движението, кръглата тъмна глава на фона на светлото небе.
— Момчета на покрива.
Момчета. Разбира се, това беше най-логичното предположение.
— Колко са? — обади се Бишъп, тогава по-млад, мускулест, стегнат и само леко червендалест.
— Не знам, сър. Поне две, струва ми се.
Отново се осмелих да погледна надолу. Баща ми все още ме гледаше с обърнато нагоре мъгляво лице. Бишъп вече бързо вървеше нанякъде. Беше тежък, набит, целият мускули. Баща ми го следваше с по-бавна крачка, огромната му сянка се удвояваше и утрояваше от светлините. Аз не си направих труда да ги погледна отново. Знаех накъде са се запътили.
25
Около шестдесет метра. — Бел.прев.