Джентълмени и играчи
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Джентълмени и играчи». Краткое содержание книги:
— Трябва да се кача горе. Това ми е работата. — Този път гласът му беше по-силен: портиерът на „Сейнт Осуалдс“ трябва да бъде силен. Помнех това от лекциите на Бишъп: „Разчитаме на теб, Джон. «Сейнт Осуалдс» разчита на теб да изпълниш дълга си“.
Бишъп измери разстоянието с поглед. Виждах го как пресмята, как претегля възможностите. Момчета на покрива, човек на земята, портиер по средата. Той искаше лично да се качи — разбира се, че искаше — но ако изоставеше поста си, кой щеше да държи мегафона? Кой щеше да се занимава с пожарникарите? Кой щеше да владее положението?
— Не ги сплашвай. Не ги доближавай. Пази се, разбра ли? Тръгни по пожарната стълба. Качи се на покрива. Аз ще ги придумам да слязат.
„Ще ги придумам да слязат.“ Поредната фраза на Бишъп, изречена с тон на екшън герой. Той би се радвал да се покатери на покрива на параклиса и може би дори да слезе по пожарната стълба с припаднало момче на ръце: нямаше да му коства никакво усилие, но за баща ми бе нечовешко усилие да го направи.
Никога не използвах пожарната стълба. Предпочитах по-неконвенционални методи за качване и слизане: прозореца на библиотеката, Камбанарията, таванския прозорец в студиото по изкуство, през който се излизаше на тясна метална греда, свързваща студиото с Обсерваторията.
Джон Снайд не знаеше за тези неща, но и да знаеше, не би ги използвал. Макар да бях дребно дете, аз вече тежах доста и трудно се придвижвах по стъкления покрив на Обсерваторията, а също с мъка си проправях път през бръшляна на тесния перваз. Знаех, че за всичките си години като портиер в „Сейнт Осуалдс“ баща ми никога не се е качвал по пожарната стълба в средния коридор, да не говорим за опасните улеи и керемиди по-нататък. Можех да се обзаложа, че и сега няма да го направи, а дори да се осмели, няма да стигне далеч.
Погледнах към изхода от средния коридор. Ето я пожарната стълба: скелет на динозавър, проснат на полегатия склон. Беше в лошо състояние: през дебелата боя избиваха мехурчета ръжда; но конструкцията изглеждаше достатъчно здрава, за да издържи един човек. Щеше ли да се осмели? И ако го направеше, как щях да постъпя аз?
Хрумна ми да се върна обратно през прозореца на библиотеката, но беше прекалено рисковано, виждаше се от земята. Използвах друг път, като минах по дълга греда между два големи тавански прозореца на студиото по изкуство, след това прекосих стъкления покрив на Обсерваторията и се върнах по главния улей към параклиса. Знаех поне десет пътя за бягство. Имах ключове, а освен това познавах всеки килер, всеки коридор и задно стълбище. С Леон можехме да се измъкнем и да не ни хванат. Напук на себе си изпитвах въодушевление, почти си представях как ще подновим приятелството си, как ще забравим глупавата свада, увлечени в това голямо приключение…
Сега вече пожарната стълба беше безопасно далеч, но знаех, че за минута-две ще трябва да се изложа на показ. Все пак рискът не бе голям. Малко вероятно беше след като са видели очертанията ми на безлунното небе, хората на двора да ме познаят.
Тогава хукнах, като стъпвах здраво по обраслите с мъх керемиди. Отдолу чувах Бишъп с мегафона: „Останете на местата си! Помощта идва!“, но знаех, че не ме е видял. Стигнах гръбнака на динозавъра — билото на основната сграда — спрях и го възседнах. Леон не се виждаше никъде. Предположих, че се крие в далечния край на Камбанарията, където е най-тъмно и където ако не си подаде главата, няма да го видят.
Бързо запълзях на четири крака по билото. Когато влязох в сянката на Камбанарията, погледнах назад, но не видях баща си нито на пожарната стълба, нито на перваза. Не видях и Леон. Стигнах Камбанарията, прескочих добре познатия кладенец между нея и покрива на параклиса и под удобното прикритие на сянката огледах царството си. Позволих си да извикам:
— Леон!
Нямаше отговор. Тихият ми глас отекна във влажната нощ:
— Леон!
Тогава го видях проснат на парапета пред мен, наклонил глава като гаргойл, за да вижда сцената долу.
— Леон!
Знаех, че ме е чул, но не помръдваше. Започнах да се придвижвам към него, без да вдигам глава. Все още имахме време, можех да му покажа прозореца, да го отведа някъде, където да се скрие и после, когато пътят е вече чист, да го измъкна незабелязано. Исках да му го кажа, но не знаех дали ще ме послуша.
Приближих се; отдолу мегафонът оглушително се прозина. Изведнъж блеснаха светлини и озариха покрива в червено и синьо, за секунда видях сянката на Леон върху керемидите, после той отново легна и изруга. Пожарникарите бяха пристигнали.