Джентълмени и играчи
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Джентълмени и играчи». Краткое содержание книги:
Прозорецът водеше към покрива на библиотеката. Аз се изкатерих със заучена ловкост, Леон ме последва усмихнат. Тук дебелите, покрити с мъх каменни керемиди се спускаха под полегат наклон и завършваха с дълбок оловен улей. По цялото протежение на улея имаше перваз, по който портиерът трябваше да минава с метла в ръка, за да почиства падналите листа и боклуци, макар че поради страха си от високото баща ми никога не го правеше. Ако се съдеше по състоянието на оловното покритие, той изобщо не беше поглеждал улеите, в резултат на което те бяха пълни с мръсотия и отпадъци.
Погледнах нагоре. Луната беше почти пълна, вълшебна на пурпурнокафявото небе. От време на време малки облачета я закриваха, но тя продължаваше да грее ярко и да очертава всеки комин, всеки улей, всяка керемида в мастиленосиньо. Чух как зад мен Леон шумно затаи дъх.
— Уха!
Погледнах надолу: далеч под мен се виждаше къщата на портиера, цялата осветена като коледна елха. Баща ми беше там, може би гледаше телевизия или правеше коремни преси пред огледалото. Той като че ли не възразяваше срещу късното ми прибиране: от месеци не ме питаше къде ходя и с кого.
— Уха! — повтори Леон.
Аз се усмихнах: изпълваше ме абсурдна гордост, сякаш всичко това бе построено лично от мен. Улових се за едно въже, донесено и вързано за близкия комин още преди месеци, и тръгнах да се изкачвам нагоре към билото. Комините се извисяваха над мен като крале и тежките им корони се открояваха в черно на фона на небето. Над тях — само звезди.
— Хайде!
Олюлях се и разперих ръце, сякаш за да уловя нощта. За секунда ми се стори, че мога да пристъпя в искрящия въздух и да полетя.
— Хайде, ела!
Леон бавно ме последва. Лунната светлина ни превръщаше в призраци. Лицето му беше бледо и озадачено — като на учудено дете.
— Уха!
— Това не е всичко.
Успехът ми ме зашемети и аз го поведох по перваза — широка пътека, по която играеха сенки. Хванах го за ръка и той не се възпротиви, а кротко ме последва, протегнал другата си ръка във въздуха. Два пъти го предупредих за изместена керемида, за счупена стълба.
— От колко време идваш тук?
— От доста.
— Боже.
— Харесва ли ти?
— И още как.
След половин час катерене и спускане спряхме да починем на гладкия широк парапет над покрива на параклиса. Тежките каменни керемиди бяха поели дневната горещина и дори сега бяха още топли. Легнахме на парапета и гаргойлите се сгушиха в краката ни. Леон извади пакет цигари и двамата си разделихме една, загледани в града, ширнал се като одеяло от светлини.
— Това е невероятно. Не мога да повярвам, че толкова време не си ми казал.
— Сега ти казах, нали?
— Хм.
Той лежеше до мен, пъхнал ръце под главата си. Единият му лакът докосваше моя: чувствах допира му като гореща ютия.
— Представи си какво е да правиш секс тук — каза Леон. — Можеш да останеш цяла нощ, ако искаш, и никой няма да разбере.
В тона му долових лек упрек, сякаш си представяше нощите с хубавата Франческа сред сенките на комините крале.
— Предполагам.
Не исках да мисля за това, за тях. Мълчаливото разбиране премина между нас като експресен влак. Близостта му беше непоносима, пареше като коприва. Усещах мириса на потта му, на цигарения дим и натрапчивото упойващо ухание на дългата му коса. Той се взираше в небето, в очите му сияеха звезди.
Небрежно протегнах ръка и усетих рамото му с върховете на пръстите си — пет парещи иглички. Леон не реагира. Бавно разтворих длан и тя се плъзна по ръкава, ръката, гърдите му. Не мислех, дланта ми сякаш съществуваше отделно от тялото ми.
— Липсва ли ти? Франческа имам предвид? — Гласът ми трепереше и краят на изречението отекна необичайно пискливо.
Леон се усмихна. Неговият глас беше мутирал преди месеци и той обичаше да ме дразни за моята незрялост.
— О, Пинчбек. Такова си хлапе.
— Само питам.
— Малко хлапе.
— Млъкни, Леон.
— Да не мислиш, че беше сериозно? Луна, любов, романтика и други такива идиотщини? Боже, Пинчбек, толкова ли си банален?
— Млъкни, Леон. — Лицето ми пламтеше, помислих си за лунна светлина, зима, лед.
Той се разсмя.
— Съжалявам, че разбивам илюзиите ти, госпожичке.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид любов, за бога. Тя беше просто една кучка.
Това ме потресе.
— Не е вярно.
Помислих си за Франческа, за дългата й коса, за стройните й крака. Помислих си за Леон и за всичко, което жертвах за него, за романтиката, тревогите и мъчението от споделената му страст.