Джентълмени и играчи
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Джентълмени и играчи». Краткое содержание книги:
Разбира се, досега вече трябваше да е затворил. Но Бишъп никога не е бил от досетливите. Вместо това той избухна, опита се да възрази:
— Анонимни обаждания? Само това ли можете? Нека ви кажа нещо…
— Не, Бишъп. Ние ще ти кажем. — Гласът ми забръждя, тънък и пакостлив, придружен със статично електричество. — Знаем какво си направил. Знаем къде живееш. Ще ни паднеш. Само въпрос на време е.
Щрак.
Нищо сложно, както виждате. Но вече свърши отлична работа при Грахфогел, който сега изобщо не си включва телефона. Впрочем тази вечер се разходих до дома му, просто за всеки случай. По едно време ми се стори, че някой наднича иззад пердетата на всекидневната, но аз бях с ръкавици и качулка и знаех, че той не би се осмелил да излезе навън.
Накрая за трети път позвъних на Бишъп.
— Близо сме — казах с тънък глас.
— Кои сте вие? — Този път той беше нащрек и тонът му беше по-рязък. — Какво искате, за бога?
Щрак.
После — у дома и в леглото за следващите четири часа. Тази нощ сънувах.
8
— Какво става, Пинчбек?
Двайсет и трети август, навечерието на тринайсетия ми рожден ден. Стояхме пред страничната врата на училището — претенциозна малка решетка от XIX век на входа към библиотеката и параклиса. Това беше едно от любимите ми места в „Сейнт Осуалдс“, приличаше на извадено от роман на Уолтър Скот — училищният герб в червено и златисто над мотото (прибавено сравнително наскоро, но няколко думи на латински будят страхопочитание у платежоспособните родители). Audere, agere, auferre.
Леон ми се усмихна. Косата му падаше свободно върху очите.
— Признай си, госпожичке — каза той подигравателно. — От тук изглежда доста високо, нали?
Аз свих рамене. Засега закачките му бяха достатъчно безобидни, но можех да разчета знаците. Ако покажех слабост, ако проявях и най-малкото раздразнение от този глупав прякор, той щеше да излее върху мен целия си сарказъм и презрение.
— Далеч е — казах безгрижно. — Но няма да ми е за пръв път. Лесно е, като знаеш как да го направиш.
— Наистина ли? — Личеше си, че не ми вярва. — Покажи ми тогава.
Не исках. Ключовете на баща ми бяха тайна, която нямах намерение да разкривам пред никого, дори (и може би най-вече) пред Леон. Но ги напипвах в джоба на джинсите си, сякаш ме предизвикваха да ги покажа, да ги споделя, да прекрача последната забранена граница.
Леон ме гледаше като домашна котка, която се колебае дали да си поиграе с мишката или да я разкъса. Изведнъж ме връхлетя спомен за него в градината с Франческа, небрежно сложил ръка върху нейната, кожата му — мургавозелена в сенките. Нищо чудно, че я обичаше. Как можех изобщо да се сравнявам с нея? Тя беше споделила нещо с него, тайна, нещо могъщо, което аз не можех и да се надявам да повторя.
Или пък можех.
— Уха! — Очите на Леон се разшириха, когато видя ключовете. — Откъде ги измъкна?
— От будката на големия Джон. В края на триместъра. — Напук на себе си се усмихнах на учудената му физиономия. — Извадих дубликати в обедната почивка и после ги върнах на мястото им. — Това беше почти вярно. Направих го точно след като баща ми ме наби, докато лежеше мъртвешки пиян в стаята си. — Кучият син даже не забеляза.
Сега Леон ме гледаше с нов блясък в очите. В тях имаше възхищение, но това ме накара да се почувствам малко неудобно.
— Виж ти, виж ти — каза той накрая. — А пък аз те мислех за поредния новобранец без въображение и хъс. И досега не си казал на никого, така ли?
Аз поклатих глава.
— Е, браво на теб. — Лицето на Леон бавно се озари от нежна, очарователна усмивка. — Значи това е нашата тайна.
В споделянето на тайни има някаква неустоима магия. Чувствах как ме завладява, докато показвах на Леон царството си, макар и с известно съжаление. Коридорите и нишите, закътаните тавански помещения и тайните мазета на „Сейнт Осуалдс“ вече не бяха само мои. Сега те принадлежаха и на Леон.
Излязохме на покрива през един от прозорците в горния коридор. Предварително изключих алармата в тази част на училището и грижливо затворих външната врата. Беше късно — най-малко единайсет часа — и обиколките на баща ми отдавна бяха приключили. По това време никой не можеше да дойде. Никой не можеше да заподозре присъствието ни.