Джентълмени и играчи
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Джентълмени и играчи». Краткое содержание книги:
Баща ми изключи алармата. Мегафонът беше идея на Бишъп — той го използваше на спортни празници и тренировки по противопожарна безопасност — и от него гласът му стана невъзможно оглушителен и пронизителен.
— Хей, момчета! — започна той. — Останете по местата си! Не се опитвайте да слезете! Помощта идва!
Така говореше Бишъп по време на криза: като герой от някой американски екшън. Личеше си, че се наслаждава на ролята си: новоназначен Втори учител, човек на действието, спасител, съветник на света.
За петнайсет години той почти не се е променил — този особен вид праведна арогантност рядко изчезва. Дори самата мисъл, че може да оправи нещата единствено с мегафон и няколко сладки приказки — как ви се струва?
Часът бе един и половина, луната се беше скрила, небето, никога съвсем тъмно по това време на годината, бе придобило безплътно сияние. Над мен някъде на покрива на параклиса беше Леон, спокоен, съсредоточен, седеше и чакаше. Някой беше повикал пожарникарите: вече чувах сирени в далечината, които приближаваха към нас. Скоро щяха да ни хванат.
— Съобщете местоположението си! — Пак Бишъп, който възторжено размахваше мегафона си. — Повтарям, съобщете местоположението си!
Все още нищо от Леон. Запитах се дали е успял сам да намери прозореца на библиотеката, дали са го заловили или още тича безшумно по коридорите и търси откъде да излезе.
Някъде над мен издрънча керемида. После се разнесе шум като от плъзгане — обутите му в кецове крака стъпваха по оловния улей. След малко го видях — главата му се мярна над парапета на параклиса. Докато гледах, той започна да се движи — бавно, почти незабележимо — по тесния перваз, който водеше към Камбанарията.
Разумно, казах си. Сигурно беше разбрал, че влизането през прозореца на библиотеката вече е невъзможно: покривът покрай параклиса беше полегат и ако се опиташе да мине по него, щяха да го видят. Камбанарията беше по-висока, но по-сигурна, там можеше да се скрие. Аз обаче бях от другата й страна и ако сега станех, за да тръгна към него, веднага щяха да ме забележат отдолу. Реших да заобиколя по дългия път през покрива на Обсерваторията и да застана с Леон в сенките, където нямаше да ни виждат.
— Момчета! Слушайте! — Това отново беше гласът на Бишъп, толкова силен, че запуших уши. — Няма да ви накажат! — Обърнах се, за да скрия нервната си усмивка: той беше толкова убедителен, че сам си вярваше. — Само останете на местата си! Повтарям! Останете на местата си!
Леон, разбира се, не се върза. И двамата знаехме, че системата работи с такива плоски лъжи.
— Няма да ви накажат!
Представих си как Леон се усмихва на тази чудовищна лъжа и изведнъж изпитах болка от това, че сега не съм с него, за да се повеселим. Щеше да е толкова хубаво, казвах си, Буч и Сънданс, заловени на покрива, двама бунтари, отправящи предизвикателство към обединените сили на „Сейнт Осуалдс“ и реда.
Но сега… Осъзнах, че има повече от една причина да не искам да хванат Леон. Собственото ми положение далеч не беше сигурно — само една дума, само един поглед към мен и измамата ми се проваляше завинаги. Нямаше връщане назад — след тази нощ Пинчбек трябваше да изчезне. Разбира се, това можеше да стане много лесно. Само Леон знаеше, че Пинчбек е призрак, фалшификат, кукла от парцали и грим.
Тогава обаче не се страхувах толкова за себе си. Познавах покрива по-добре от всички и ако се скриех, можех да избегна разкритието. Но ако Леон кажеше нещо на баща ми… ако поне единият от двамата направеше връзката…
Не измамата щеше да предизвика гнева на всички, а предизвикателството. Към „Сейнт Осуалдс“, към системата, към всичко. Вече си го представях: разпитите, вечерните вестници, отзивите в националната преса.
Можех да преживея наказанието — бях само на тринайсет, за бога, какво толкова щяха да ми направят? Но се страхувах от присмеха. От присмеха и от презрението, и от съзнанието, че въпреки всичко училището „Сейнт Осуалдс“ е победило.
Виждах как баща ми стои с увиснали рамене и гледа към покрива. Усещах ужаса му — не просто от атаката срещу „Сейнт Осуалдс“, а от работата, която го чакаше. Джон Снайд не беше много досетлив, но беше посвоему съвестен и със сигурност знаеше какво трябва да направи.
— Трябва да отида при тях. — Гласът му, слаб, но ясно различим, стигна до слуха ми от плаца.
— Какво? — В стремежа си да се прави на екшън герой Бишъп съвсем беше пренебрегнал най-простото решение. Пожарникарите още не бяха пристигнали, полицията, вечно претоварена с работа, дори още не беше тръгнала.