Джентълмени и играчи
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Джентълмени и играчи». Краткое содержание книги:
— Знаеш, че не е вярно. И не ме наричай „госпожичка“.
— Иначе какво? — Той седна, очите му блестяха.
— Стига, Леон. Не разваляй всичко.
— Да не мислиш, че ми е първата? О, Пинчбек, кога ще пораснеш? Приказваш точно като нея, знаеш ли? Погледни се: тормозиш се, мъчиш се да излекуваш разбитото ми сърце, сякаш изобщо някога ми е пукало за момиче…
— Но ти каза…
— Само те будалках, глупчо! Не разбра ли?
Аз стъписано поклатих глава.
Леон ме ощипа по ръката, не с лошо чувство.
— Госпожичке, такъв си романтик! Вярно, тя беше сладка, но все пак е само момиче. И не беше първата. Дори не беше най-добрата, с която съм бил, ако трябва да бъда честен. И със сигурност — със сигурност — няма да е последната.
— Не ти вярвам — казах аз.
— Не ми ли вярваш? Чуй, хлапе. — Той се смееше, изпълнен с енергия, ситните косъмчета по ръцете му блестяха като сребро на лунната светлина. — Казвал ли съм ти защо ме изритаха от предишното училище?
— Не. Защо?
— Чуках един даскал, госпожичке. Господин Уийкс по металообработване. В работилницата след часовете. Вдигна се голям шум…
— Не! — разсмях се заедно с него от чисто негодувание.
— Казваше, че ме обича. Глупав развратник. Пишеше ми писма.
— Не! — Ококорих очи. — Не!
— Никой не ме обвини. Лошо влияние, казаха. Доверчиво момче, опасен перверзник. Не разкриха самоличността ми, за да запазят невинното дете. По онова време всички вестници писаха за случая.
— Олеле.
Изобщо не се съмнявах, че казва истината. Това обясняваше толкова много неща: безразличието му, преждевременната му полова зрялост, дързостта му. Боже, дързостта му.
— Какво стана?
Леон сви рамене.
— Pactum factum. Развратникът влезе на топло. За седем години. Малко ми беше мъчно за него, честно. — Той се усмихна снизходително. — Биваше си го този господин Уийкс. Водеше ме по клубове и така нататък. Обаче грозник. С дебело шкембе. И стар — имам предвид, трийсет и отгоре…
— Боже, Леон!
— Е, какво да ти кажа. Не е задължително да го гледаш. Освен това ми даваше разни работи — пари, дискове, този часовник струва към пет стотачки…
— Не!
— Така или иначе, майка ми се побърка. Наложи се да ходя на психотерапевт и прочее. Може да ми се е отразило, казва майка ми. Може никога да не се възстановя.
— И как… — Виеше ми се свят от нощта наоколо и от признанията му. Преглътнах, гърлото ми беше пресъхнало. — Как…
— Как беше ли? — Той се обърна към мен и ме придърпа към себе си. — Искаш ли да разбереш как беше?
Времето се втурна напред. Аз обичам приключенските книги и често ми се е случвало да чета как „времето спира“, като например: „когато човекоядците наобиколиха беззащитните деца, за миг времето спря“. В този случай обаче аз ясно усетих как то потегли като влак, който бърза да излезе от гарата. Отново като че ли се разпаднах, ръцете ми запърхаха като криле на птица, устата на Леон се залепи за моята, ръцете му запълзяха по мен, дърпайки дрехите ми със сладка целенасоченост.
Той все още се смееше: момче от светлина и мрак, призрак; под себе си усещах грубата момчешка топлина на керемидите, приятното триене на дрехите по кожата ми. Бях близо до припадък, треперех от вълнение и страх, от метежно опиянение и ирационална радост. Чувството ми за опасност се изпари, бях само кожа, всеки инч — милиони точки на беззащитно възприятие. Несвързани мисли блещукаха в главата ми като светулки.
Той никога не я е обичал.
Любовта е банална.
Никога не може да му пука за момиче.
О, Леон, Леон.
Той захвърли ризата си и започна да се бори с ципа ми; през цялото време аз се смеех и плачех, а Леон говореше и се смееше, едва чувах думите му от сеизмичното туптене на сърцето си.
После всичко секна.
Просто така. Застинал кадър на голите ни или полуголите ни тела: аз в колоната на сянката, която се точеше покрай комина, той на лунната светлина — ледена статуя. Ин и Ян: моето лице — озарено, неговото — потъмняло от учудване, шок, гняв.
— Леон…
— Господи.
— Леон, съжалявам, трябваше…
— Боже! — Той се отдръпна с протегнати ръце, този път, сякаш за да се предпази. — Боже, Пинчбек…
Времето. Времето политна. Лицето му беше обезобразено от омраза и отвращение. Ръцете му ме отблъскваха в тъмното.