Хроника на птицата с пружина

По онова време живеех в Асагая, в гарсониера с тясна кухничка и тоалетна с душ колкото телефонна кабина. Беше на втория етаж и гледаше на юг, към открития склад на някаква строителна фирма. Южното изложение беше единственото хубаво нещо. В потока слънчева светлина двамата с Кумико седяхме дълго един до друг.

Онзи ден се любих за пръв път с нея. Бях сигурен, че тя иска точно това. В известен смисъл именно Кумико ме съблазни. Не че е направила или е казала нещо кой знае колко прелъстително. Но когато обгърнах с ръце голото й тяло, бях сигурен, че е възнамерявала да се случи точно това. Тялото й беше податливо, изобщо не се съпротивляваше.

Кумико се любеше за пръв път. Дълго след това не каза нищо. Опитах се няколко пъти да я заговоря, ала тя не ми отговаряше. Взе си душ, облече се и отново седна на слънце. Нямах представа какво да й кажа. Просто отидох при нея в петното слънчева светлина и продължих да мълча. Двамата се местехме с движението на слънцето. Когато се свечери, Кумико каза, че си тръгва. Изпратих я до тях.

— Сигурна ли си, че не искаш да ми кажеш нищо? — попитах я отново във влака.

Тя поклати глава.

— Все едно — прошепна.

Никога повече не заговорих за това. В края на краищата Кумико сама, по своя воля бе решила да спи с мен и ако вътре в себе си таеше нещо, което не бе в състояние да ми каже, то вероятно щеше да се разсее с времето.

След това продължихме да се срещаме всяка седмица, понякога отивахме у нас и се любехме. Докато се прегръщахме и се докосвахме, тя постепенно започна да говори повече за себе си, за нещата, които е изживяла, за мислите и чувствата, които тези неща са породили. А аз започнах да разбирам света така, както го виждаше Кумико. Все по-често усещах и че мога да разговарям с нея за света такъв, какъвто го виждах аз. С времето я обикнах дълбоко, а тя ми каза, че не искала да се разделя с мен никога. Изчакахме да завърши колежа и се оженихме.

Бяхме щастливи в брака си и нямахме проблеми, за които си заслужава да се говори. Въпреки това от време на време не можех да не доловя у Кумико нещо, до което нямах достъп. Насред най-обикновения или най-разгорещения разговор тя най-неочаквано потъваше в мълчание. Това ставаше изневиделица, без причина (поне аз не виждах причина). Все едно вървиш по път и внезапно падаш в ров. Мълчанията на Кумико никога не се проточваха много дълго, но после още доста време тя сякаш витаеше другаде.

Първия път, когато я обладах, долових странно колебание. На нея й беше за пръв път, тя би трябвало да чувства болка и наистина тялото й беше сковано от болката, която очевидно изпитваше, но това не бе единствената причина за колебанието, което сякаш долових. Беше нещо като прозрение за отдалеченост, за разстояние, макар и да не знам как точно да го нарека. Бях обзет от причудливата мисъл, че тялото, което държа в ръцете си, не е на жената, която допреди няколко мига бе лежала до мен и с която си бяхме говорили задушевно; че без да забележа, е било натиснато някакво копче и се е появила плътта на някой друг. Докато държах Кумико в обятията си, продължавах да я галя по тесния гладък гръб. Докосването до него ми действаше едва ли не хипнотично, но той сякаш беше някъде много далеч от мен. Можех да се закълна, че през цялото време, докато я притискам в обятията си, Кумико е някъде другаде, а тялото, което държа, временно я е заменило. Вероятно точно заради това доста време не можах да свърша, макар че бях силно възбуден.