Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Влязоха през западната порта, все така в ролята си на млади съпрузи. Жената май окончателно беше зарязала другите роли и Френтис започваше да се пита дали не се е вживяла прекалено в тази.
Стражите при портата ги претърсиха грижливо и не намериха оръжия, защото двамата бяха скрили мечовете си в една могилка на миля от градчето, а пари имаха точно колкото да ги пуснат през портата. Единият от стражите се усъмни в странния акцент на жената и Френтис обясни, че е от Северните предели, което, изглежда, беше достатъчно. Пуснаха ги да влязат със строгото предупреждение, че в града не търпят скитници и че ако не са си намерили квартира до десетата камбана, по-добре да се махнат.
Френтис помнеше градчето, от което беше отплавал преди шест години, с деловата врява и шумните навалици на процъфтяващо пристанище, а кейовете бяха претъпкани с кораби, които да превозят армията през Еринейско море. Сега Южна кула беше по-тиха, улиците не гъмжаха от тежко натоварени каруци и улични търговци, а в пристанището имаше само десетина кораба. „Вече няма коприна, няма подправки — помисли си той, спомнил си шаренията и ароматите на пазарището. — Янус ни струваше не само кръв.“
Спряха в хан близо до кулата и си поръчаха обяд, сервиран им от пълничка жена, която се суетеше около тях с енергията на човек, който няма какво друго да прави.
— От Северните предели, значи? — попита тя. — Доста далечко си от дома, мила.
Жената стисна ръката на Френтис и погали опакото на дланта му с палеца си.
— Бих отишла и до края на света, ако той поиска.
— Ау, колко сте ми сладки. Аз пък и стаята не бих прекосила за моя хрантутник.
Милозливата история им осигури допълнително от ябълковия пай и отстъпка за стаята.
Тази нощ жената не го използва; вместо това седеше на леглото като статуя и мълчеше, а Френтис зяпаше улицата през прозореца. Долавяше нетипично напрежение в нея, тревога в очите. „Не знае какво следва“ — реши той.
Тази мисъл му докара строг поглед на порицание, но само толкова, този път жената не го шамароса през връзката. Вече рядко го нараняваше, не се беше повторил и изпитателният поглед от пивницата в Марбелис. „Вече вярва, че съм неин — помисли си той. — Като куче, което са били с пръчка, докато не се научи да изпълнява безпрекословно всяка команда.“ Ръцете го сърбяха да опипа отново белега, да усети гладката заздравяла тъкан. Стараеше се да потиска тази мисъл, да я крие, но нито за миг не я изостави: „Расти!“
Луната вече бе изгряла, когато по калдъръма отвън затанцува сянка. Собственикът ѝ не се виждаше, но сянката говореше за човек, който се движи с лекота и без да бърза. Френтис се обърна към вратата, а жената стана от леглото. За пръв път бяха невъоръжени и Френтис се чудеше дали е случайно съвпадение, или нечий грижливо подготвен план.
На вратата се почука и жената кимна на Френтис да отвори.
Мъжът на прага беше висок колкото него, но поне с десетина години по-стар, с остри, но красиви черти, черната му коса прибрана назад над високо чело. Облечен беше в обикновени дрехи, със здрави ботуши, ожулени от дълъг път. И той като тях не беше въоръжен, но Френтис моментално съзря в него опитен боец. Виждаше се ясно по стойката, по бдителния поглед на зелените очи, които обхванаха стаята за миг, закачиха Френтис и се спряха на жената, която гостът инстинктивно бе определил като най-голямата заплаха в непосредственото му обкръжение.
— Влез, моля — каза тя.
Мъжът влезе в стаята, заобиколи отдалече жената и застана близо до прозореца.
— Той се страхува от нас, любими — отбеляза жената, докато Френтис затваряше вратата.
Гняв сбърчи красивото лице на новодошлия.
— Не ме е страх от нищо, освен да не загубя любовта на Отеца — отговори той с глас на образован човек, с лек, но все пак ясно доловим кумбраелски акцент.
Жената въздъхна с отвращение, но овладя насмешката си, преди да е проличала в гласа ѝ.
— Име имаш ли?
— Името ми трябва да го знае единствено Отецът.
Френтис беше чувал това и преди, когато преследваха онези крадящи деца фанатици в Нилсаел. Водеше ги жрец, отлъчен от църквата на Световния отец за ерес, който все още се смяташе за такъв и редеше на висок глас молитвите си, преди Дентос да забие стрела в окото му.
Усетила реакцията му, жената се обърна към него с вдигната вежда.
— Той е жрец — обясни Френтис. — Когато положат клетвите, се отказват от имената си. Църквата им дава ново име, което е известно само на тях и на техния бог.