Фурията на Академа

– Какво ще правим, Бърнард?

Едрият мъж погледна навъсено към двора, а след миг Амара отвори очи и започна да изучава чертите на лицето му. Бърнард изглеждаше изтощен и потиснат, а когато заговори, гласът му беше натежал от чувство за вина.

– Не съм сигурен – каза той най-накрая. – Тъкмо успяхме да обезопасим холта и да се погрижим за ранените.

Амара погледна отново към двора. Легионерите бяха събрали телата на загиналите край външната стена и те лежаха там, пок­рити със собствените си наметала. Над тях кръжаха врани, някои от тях се осмеляваха да се спуснат по краищата на купчините от пок­рити тела, но повече проявяваха интерес към останалите навън човешки останки.

Амара положи длан върху ръката на Бърнард.

– Те знаеха какво рискуват – каза тя тихо.

– И разчитаха на водача си – отвърна Бърнард.

– Никой не би могъл да предвиди такъв развой на събитията, Бърнард. Не можеш да се обвиняваш за това, което се случи.

– Мога – възрази тихо Бърнард. – Както и лорд Рива, и Негово Величество. Трябваше да съм по-предпазлив. Да изчакам подкреп­ленията.

– Нямахме време – каза Амара, стискайки го за китката. – Бърнард, все още нямаме време, ако Дорога е прав. Трябва да решим как да действаме.

– А ако сгрешим? – попита Бърнард. – Ако това доведе до още жертви?

Амара въздъхна дълбоко и отговори тихо и меко:

– Дори и да стане така. Дори и всички да загинат. Дори и ти. Дори и аз. Ние сме тук, за да защитим държавата. Между тези земи и Рива живеят десетки хиляди души. Ако тези ворди могат да се разпространяват толкова бързо, колкото смята Дорога, животът на всички тези хора е в нашите ръце. Това, което направим през следващите няколко часа, може да ги спаси.

– Или да ги убие – добави Бърнард.

– Нищо ли да не правим? – попита Амара. – Ще е все едно ние сме им прерязали гърлата.

Бърнард я изгледа, а после затвори очи.

– Права си, разбира се – каза той. – Ще се изправим срещу тях. Ще се бием.

Амара кимна.

– Добре.

– Но няма как да се бия с нещо, което не мога да намеря – рече Бърнард. – Не знаем къде са те. Тези твари веднъж ни хванаха в капан. Бихме били най-големите глупаци, ако отново ги атакуваме на сляпо. Ще дадем напразно нови жертви.

Амара се намръщи.

– Съгласна съм.

Бърнард кимна.

– Тогава въпросът е следният. Искаме да ги намерим и да нанесем удар. Каква трябва да бъде следващата ни стъпка?

– Това е лесната част – отвърна Амара. – Ще научим каквото можем за тях. – Тя огледа голямата зала. – Къде е Дорога?

– Отвън – отговори Бърнард. – Отказа да остави Уокър сам.

Амара се намръщи.

– Той е единственият, който има някакъв опит с вордите. Не можем да го подлагаме на такива рискове.

Бърнард леко се усмихна.

– Не съм сигурен, че там го заплашва по-голяма опасност, отколкото нас – тук. Уокър не изглежда впечатлен от вордите.