Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Снори направи предупредителна физиономия, а Тутугу прояви още по-силен интерес към остатъка от пилето си. Забелязах как някои от местните мятат сурови погледи към мен.
— Но иначе са много смел народ — добавих достатъчно високо, та подслушвачите да се задавят.
— Изглеждаш ми различен — каза Снори.
— Мисля, че „още по-красив“ е фразата, която търсиш. — Чопнах още едно парче от пилето на Тутугу. Той се опита да ме убоде по ръката, докато я дръпвах.
— По̀ като момиче. — Снори вдигна половницата си и отпи.
— Е, сега като останах без мустаци, ще се налага да си ближа пяната от бирата по горната устна с език, но иначе всичко е наред. Трябва да пробвате.
Тутугу изпръхтя.
— Брадата ми е единственото, което пречи на челюстта ми да изгори в тази пещ, която наричаш свой дом. — Осмука месото от една кълка. — Мисля, че причината пилетата ви да са толкова вкусни е, че вече са полуопечени, преди да ги заколите.
Снори почеса брадата си, но не каза нищо. Беше я подстригал късо, противно на северния стил: в сравнение с повечето викинги изглеждаше, сякаш е забравил да се обръсне тази сутрин.
Кара ме наблюдаваше внимателно, сякаш ме изучаваше.
— Мениш си кожата, Джалан, отърсваш се от Севера. Докато стигнем до портите на твоя град, отново ще си южен принц. Чудя се какво ли ще запазиш от пътешествието си?
Сега беше мой ред да си замълча. От повечето неща с радост бих се отървал, макар че бях научил един урок по този въпрос. Отървеш ли се от прекалено голяма част от миналото си, губиш човека, който е изживял онези дни. Когато се окастряш така, можеш да си доизмислиш това-онова, вярно, но подобно дялкане като че ли винаги те оставя по-непълноценен и заплашва накрая да те остави без нищо.
Две неща щях да запазя без никакво съмнение. Копнежът да знам, че Едрис Дийн е умрял, и то гадно, беше едно от тях. Другото — споменът за Северното сияние, или „аврора бореалис“, както каза Кара, че се наричало, — онова призрачно зрелище, което озари небето в най-дългата нощ от краткия ми живот, когато лагерувахме сред Горчивия лед на ръба на силите си.
Пътуването ни продължи под синьо небе. Въпреки страховете ни не ни пресрещнаха никакви слуги на Мъртвия крал, никакви чудовища не изпълзяха от гробовете си, за да ни вкарат в нашите, и прекосихме границата с Червения предел без произшествия. Въпреки това Снори ни пришпорваше здраво: не го бях виждал толкова припрян, откакто хардасите ни гонеха по петите. Личеше си, че раната го боли — в движенията му имаше някаква скованост. Зачудих се какво ли ще видим, ако повдигне ризата си, за да покаже клеймото, поставено му от Келем. Но пък може би точно споменът за Келем в онази пещера, хванал мъртвото дете на Снори, тласкаше северняка напред по-силно от куките в раната му. Това беше грешка от страна на мага. Той можеше да ни прегради онзи конкретен път до вратата към смъртта и по друг начин. Не ми пука каква магия владееш — да вдъхнеш такава ярост на човек като Снори винаги е лоша идея.
В град Генуа, на два дни път от Вермилиън, не издържах и похарчих последното си злато за приличен кон и такъми, плюс хубав плащ за езда и позлатен ланец. Един принц на кралството не може да се появи като бедняк с подбити нозе, колкото и далеч да е пътувал и колкото и врагове да е затрил. Познавах Генуа достатъчно добре и там имаше къде да се позабавлява човек, но вече бях толкова близо до дома, че продължих без повече моткане.
— Проклет да съм, ако тук даже въздухът няма по-добър вкус! — Плеснах по лъка на седлото и вдишах дълбоко, наслаждавайки се на опияняващия мирис на див лук сред горите от дъб и бук, покриващи хълмовете.
Снори, Тутугу и Кара, изгорели на слънцето и влачещи се пеш зад мен, имаха да кажат по-малко хубави неща за родния ми край, но Хенан, курдисан зад гърба ми на коня, беше склонен да се съгласи.
Чувството да се намирам пак в седлото бе прекрасно, малко позабравено, но много по-добро от ходенето. Новият ми кон също изглеждаше доста хубав, с черен косъм и крива бяла ивица, спускаща се по челото му, почти като мълния, която минаваше на зиг-заг от очите до носа. Ако беше жребец, висок метър и седемдесет, вместо трътлест скопец, едва достигащ метър и четирийсет, щях да съм още по-щастлив — макар и, разбира се, значително по-беден. Както и да е, той поглъщаше милите с прилична скорост и ми осигуряваше хубава гледка отвисоко към Червения предел. Съжалявах единствено, че северняците бяха привързали багажа си към животното, като че ли е товарен кон. Даже „Гунгнир“ беше там, увит в стари парцали, които да го скрият от любопитни очи, и само върхът му блестеше, пробил обвивката.