![Град на стълби [City of Stairs - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/0/2/grad-na-stlbi-city-of-stairs-bg-download.jpg)
Град на стълби [City of Stairs - bg]
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-607-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на стълби [City of Stairs - bg]». Краткое содержание книги:
В този изтерзан град се появява Шара Тивани. Официално тя е дребен дипломат в посолството на Сейпур, бивша колония на Континента и негов настоящ господар. Неофициално тя е сред най-добрите шпиони на своята страна, дошла в Баликов да залови един убиец…
Алкохол, оказва се, какъвто категорично не е опитвала преди. Съдържанието на стомаха ѝ се надига, изкачва се по хранопровода и стига до гърлото ѝ, но тя потиска решително напъна за повръщане. Обръща се трескаво към касата и изплюва сместа от кръв и алкохол, като се дави през цялото време.
Очите ѝ са така насълзени от усилието, че не вижда дали експериментът ѝ е дал резултат. Тиква бутилката и ножа в ръцете на Зигруд и се свлича на четири крака. Дави се в сухи напъни за повръщане, сухи, защото вече е изхвърлила съдържанието на стомаха си, когато е повърнала при вида на мховоста.
Чува как Малагеш мърмори нещо неразбираемо.
Чува и тихото изстъргване, с което черният нож на Зигруд напуска канията си.
— Какво? — грачи Шара и бърше сълзите си. — Какво става? Получи ли се?
Вдига поглед и открива, че ѝ е трудно да прецени.
Вътрешността на касата е напълно, непрогледно черна, сякаш някой е пъхнал вътре плоскост от черен графит. Един от войниците на Малагеш — млада жена — пристъпва зад касата и изчезва от погледа им. После подава глава иззад касата и пита:
— Нищо ли?
— Нищо — отвръща Малагеш. — Това ли… това ли трябваше да стане?
— Поне стана нещо — казва Шара. Взема свещника и се приближава към касата.
— Внимавай! — казва Малагеш. — Нещо може да… знам ли, да излезе.
От по-близо става ясно, че чернотата в касата не е чак толкова плътна, колкото изглежда — сянката се отдръпва бавно и Шара различава намек за високи четвъртити метални рамки от двете страни на входа; подът отвъд прага е настлан с нещо като старо дюшеме.
„Рафтове — осъзнава тя. — Това са безкрайни редици рафтове.“
— О, море и звезди — шепне Малагеш. — Какво е това?
„Най-вероятно — мисли си трепетно Шара — това е гледката от рафт В5-162, където се намира другото Ухо на Юков.“
Навежда се и взема буца пръст. Преценява разстоянието и хвърля буцата през прага.
Буцата прелита през отвора, навлиза в сенките и пада с ясно доловим звук на дюшемето.
— Минава — отбелязва Зигруд.
„Ето как — мисли си Шара — господарят Юков ни допуска в сянката си.“
Това я тревожи дълбоко, макар тя да премълчава тревогите си — преди няма и час е открила, че едно от божествените създания на Юков още е живо, а сега се оказва, че и едно от вълшебните му устройства все още работи. „Кой всъщност, освен самия кадж, е видял как Юков умира?“ — пита се тя.
Съсредоточава се върху настоящата задача.
— Да погледнем, а?
Навлиза в плътна сянка — пламъчетата на свещите в ръката ѝ почти угасват, — залива я нещо като вятър, от който настръхва, после под краката ѝ изскърцва дюшеме.
Преминала е.
Поема си дъх и моментално започва да кашля.
Вътре в Неспоменавания склад е спарено и задушно, много повече, отколкото в Престола на света — все едно влизаш в дома на старци клошари. Шара кашля мъчително, забила нос в окървавената кърпичка, с която е превързала порязаната си длан.
— Няма ли вентилация тук?
Малагеш е вързала кърпа пред лицето си, преди да влезе.
— И защо да има, мамка му? — казва тя с раздразнение.
Зигруд влиза след нея. И да го притеснява миризмата, не го показва с нищо.
Малагеш се обръща да погледне към втората каменна каса, която си стои преспокойно на най-ниската лавица на рафт В5. Шара вижда как двамата войници на Малагеш ги наблюдават напрегнато от другата страна на входа.
— Как е възможно наистина да сме тук? — пита Малагеш. — Как е възможно да сме се озовали само за миг на мили извън Баликов, просто ей така?
Шара вдига свещника пред себе си. Рафтовете се редят покрай тях, издигат се на височината на три-четириетажна сграда. Някъде много високо над главите им има ламаринен покрив. Скелетоподобната форма на стара подвижна стълба дебне на десетина крачки от тях.
— Явно е възможно, защото очевидно сме тук — казва тя.
Тримата стоят в Неспоменавания склад и се ослушват.
Тъмният въздух е изпълнен с въздишки, скърцане, тихо жужене. Потракване на дребни монети, стържене на дърво. Въздушното налягане в помещението сякаш се променя постоянно — или нещо в Склада обърква възприятията на Шара, залъгва кожата, вътрешното ухо и синусите ѝ, или ѝ въздействат безброй сили, на приливи и отливи като океанско течение.
„Колко ли чудеса са тук, с нас — пита се Шара, — колко ли функционират тихо в мрака? Колко от вълшебствата на Божествените все още ехтят в това място?“
Зигруд сочи надолу.
— Вижте.