Град на стълби [City of Stairs - bg]

Малагеш дръпва толкова силно от пуретата си, че се чува звук.

— Може да са отишли там, да са пипнали нещо, дето не е трябвало да го пипат, и да са умрели.

— Ако е така, лично аз държа да разполагам с труп. — Шара оглежда напрегнато релефните изображения, търси думи, буква, ръчка, бутон… „Макар че те едва ли са имали нужда от механизъм — напомня си. — Механиката на вълшебното е била далеч по-абстрактна по своето естество…“

Зигруд е легнал на пода и зяпа нагоре, все едно се намира на слънчев склон, а над него има синьо небе.

— Може би — казва той — трябва да направиш нещо на другата врата.

— Дано да си прав — казва Шара. Цитира няколко стиха от Юкоштава, но вратата си остава безучастна. — Ако е така, този вход би бил на практика безполезен. Стига охраната на Склада да е добра.

— Добра е — сопва се Малагеш.

Шара пробва с възхвала на няколко ключови юкоштански светци. Вратата не се трогва. „Сигурно така се чувства развратник, който сваля момиче на купон“ — мисли си тя.

— Боя се — казва след малко, — че подходът ми е неправилен.

Малагеш преглъща широка прозявка.

— И какво те навежда на тази мисъл?

Шара зарейва поглед към една далечна пиктограма в атриума на Юков, изобразяваща оргия с изумителен брой участници.

— Юков не е бил почитател нито на думите, нито на показната лоялност. Винаги е предпочитал действието, дивата импровизация. — Начело на оргията стои фигура със заострена шапка и държи стомна с вино и нож. — Жертвоприношение чрез кръв, пот, сълзи, емоции…

Сеща се за един прочут пасаж от Юкоштава: „Онези, които не са склонни да се разделят с кръвта и страха си; които се мръщят на виното и лудориите; които се боят на прага на всяка нова възможност… защо да допускам такива в сянката си?“

„Вино — мисли си Шара, — и плътското.“

— Зигруд — казва тя. — Дай ми манерката си.

Зигруд надига глава и се мръщи.

— Знам, че си носиш. Не те укорявам. Просто ми я дай. И нож също.

Малагеш изтръсква пуретата си и от върха се разхвърчат искри.

— Не ми харесва накъде отива тази история — казва тя.

Зигруд се изправя тромаво, бърка под палтото си — чува се металически звън, чийто източник несъмнено са инструменти с неприятно предназначение — и вади шише от тъмнокафяво стъкло.

— Какво има вътре? — пита Шара.

— Уж било сливово вино — казва той. — Но ако се съди по концентрацията на па̀рите… подозирам, че продавачът не е бил докрай откровен.

— А ти… опитвал ли си го?

— Да. И не ослепях. Така че… — Подава ѝ малък нож.

„Това или ще свърши работа — мисли си Шара, — или ще ме постави в много неудобно положение.“ Зигруд отваря бутилката и от алкохолните па̀ри стомахът на Шара се надига. Тя преглъща решително и издърпва със зъби ръкавицата на лявата си ръка. После събира смелост и рязва дланта си.

Малагеш е ужасена.

— Какво правиш?!

Шара лепва устни до малката рана и засмуква кръвта. Кървенето е силно, устата ѝ се пълни, стомахът ѝ се обръща. Следващата стъпка е да отпие от алкохола и тя го прави.