Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

* * *

Първата работа на приюта за животни в Кенсингтън като собственик на къщата на Кампдън Гроув номер седем беше да се свърже с Министерството на войната с настояване служителките му, обитаващи къщата в момента, да бъдат настанени другаде. Постройката незабавно щеше да бъде приспособена за ветеринарна болница и приют за животни. Нареждането изобщо не притесни Кити и Луиза, които в началото на февруари през няколко дни една от друга се бяха омъжили за военни пилоти, а другите две момичета бяха останали невзрачни посмъртно, каквито бяха и приживе — загинаха от бомба, докато припкали към танцова забава в Ламбът на трийсети януари.

Така че оставаше само Доли. Не беше лесно да си намери стая в Лондон, не и за човек, привикнал с по-изисканите неща в живота, така че Доли огледа три жалки квартири, преди да се върне в пансиона в Нотинг Хил, където беше живяла предишните години, докато работеше като продавачка и за нея Кампдън Гроув беше просто име на картата, а не хранилище на най-грандиозните ѝ мечти и разочарования. Госпожа Уайт, вдовицата собственичка на пансиона на Рилингтън Плейс номер двайсет и четири, се зарадва да види отново Доли (макар че "да види" беше твърде оптимистично описание, защото старата жена беше сляпа като прилеп без очилата си) и с още по-голяма радост ѝ съобщи, че предишната ѝ стая е свободна и на разположение — веднага, щом ѝ предаде купоните, разбира се.

Нищо чудно, че стаята още беше свободна. Доли изобщо не се съмняваше, че дори във военновременен Лондон малцина са дотолкова отчаяни, че да платят немалка сума, за да спят между тези четири стени. Беше по-скоро остатък, отколкото истинска стая: онова, което се беше получило след подялбата на една спалня на две неравни половини. Прозорецът беше останал в другата половина, а от отсамната страна на измазаната с хоросан стена се беше оформило неугледно пространство, подобно на килер. Имаше място за тясно легло, нощно шкафче, мъничка мивка и толкова. Все пак заради липсата на светлина и проветрение цената беше ниска, а и Доли нямаше много вещи — всичките ѝ притежания се побираха в куфара, с който бодро замина от дома на родителите си преди три години.

Едно от първите неща, които направи, след като се нанесе, беше да постави на поличката над мивката единствените си две книги: "Неохотната муза" и "Книга с идеи на Дороти Смитам". Част от нея не искаше никога вече да вижда книгата на Дженкинс, обаче Доли притежаваше толкова малко неща, че ѝ бе непоносимо да се раздели с тях. Още не. Затова просто обърна лицето на романа към стената. Обстановката беше доста потискаща, затова Доли сложи на полицата и фотоапарата "Лайка", който Джими ѝ беше подарил за един рожден ден. Фотографията не беше нейната стихия — изискваше повече търпение и покой, отколкото ѝ бяха по силите, — обаче стаята изглеждаше толкова неуютна и празна, че Доли би се изперчила дори с нощно гърне, ако притежаваше такова. Накрая извади коженото палто, което беше наследила, окачи го на закачалка и го провеси на куката от вътрешната страна на вратата: за да го вижда където и да застане в тясната стаичка. Старото бяло палто в известен смисъл се беше превърнало в символ на всички опропастени мечти на Доли. Тя го гледаше, кипеше от ярост и насочваше срещу проскубаната козина на палтото целия си гняв към Вивиан Дженкинс.