Драконите на изчезналата луна [bg]

Нищо не можеше да се изправи срещу напредването на мъртвите. Рововете, пълни с бавно протичаща нажежена лава, които се стичаха откъм Господарите на Смъртта и препречваха пътя на живите, не можеха да спрат умрелите. В този момент новопостроените и подсилени защитни прегради, срещу които армията на Мрачните рицари се бе хвърляла отново и отново, без да постигне много, сега се възправяха като паметници на безсилието. Гъстата, сива мъгла от злочести души се стичаше по планинските склонове, изпълваше долините като връхлитащ прилив и прекипяваше през укрепленията, карайки и обсадени, и обсаждащи да търсят спасението на живота си пред непреодолимия ужас.

Не се наложи да събарят портите, водещи към вътрешността на града, нито пък да правят пробиви в стените. Войниците на Мина просто трябваше да изчакат, додето паникьосаните защитници сами не отвориха вратите. Побегнали от армията на мъртвите, доскорошните защитници на Санкшън съвсем скоро сами щяха да се присъединят към нея. Скрити в гъстата мъгла, рицарите на Мина посичаха безжалостно всеки враг, който им се изпречеше на пътя. Малко по-късно, водена от Галдар, войската на Единия бог нахлу през градските врати и битката се понесе из улиците на Санкшън.

Мина се сражаваше в подножието на планините, правейки всичко възможно да обуздае паниката сред обсаждащите, които бяха също толкова ужасени, колкото и враговете си. Водачката яздеше сред тях, вдъхваше им кураж, пресичаше пътя на бегълците и ги хвърляше отново в битката.

Изглеждаше така, сякаш се намира едновременно навсякъде из полесражението, препуснала в галоп върху червения си кон натам, където имаше най-остра нужда от нея. Често яздеше толкова бързо и така нехайно, че собствените й телохранители се принуждаваха да пришпорват животните под себе си до смърт, за да успеят да я настигнат.

Джерард не участваше в битката. Вярна на дадената дума, Мина бе накарала него и затворника му да останат на хребета на възвишенията, откъдето градът се виждаше като на длан.

Заедно с Джерард и младия елф бяха останали и четирима Мрачни рицари, които охраняваха каруцата с кехлибарения саркофаг на Златна луна и двамата чародеи. Одила също яздеше редом с каруцата. Подобно на Джерард и нейният взор бе устремен към битката, в която не можеше да вземе участие. Рицарят раздразнено и безпомощно наблюдаваше сражението от омразното си безопасно място. Човек и с просто око успяваше да проследи къде се намира Мина. Водачката излъчваше странно бледо сияние, което безпогрешно указваше на нападателите накъде да се насочат.

— Каква е тази мъгла, която изпълва долината? — попита Силваношей, който също гледаше в почуда надолу.

— Това не е мъгла, а армия от души, Ваше Величество — отговори мрачно Джерард.

— Дори мъртвите се прекланят пред нея — изрече елфът. — И са дошли да се бият под нейните знамена.

Джерард хвърли поглед към каруцата с телата на двамата мъртви магьосници. Зачуди се дали и душата на Палин е някъде там долу, увлечена в сражение в името на Мина. Можеше да си представи доколко чародеят се „прекланя“ пред водачката. Лесно можеше да го обясни на оглупелия от любов младеж, но вместо това предпочете да замълчи. Кралят и без друго нямаше да го послуша. Рицарят дори не помръдна в седлото си, запазвайки зловещо мълчание.