![Драконите на изчезналата луна [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/7/2/drakonite-na-izcheznalata-luna-bg-download.jpg)
Драконите на изчезналата луна [bg]
- Автор: Уэйс Маргарет, Хикмэн Трэйси
- Серия: Войната на душите #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9547612212
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Драконите на изчезналата луна [bg]». Краткое содержание книги:
— Внимавай — предупреди го сериозно Мина. — Ако откажеш, рискуваш да си навлечеш гнева й.
Лорд Сот се изправи и посочи към петното на пода:
— Виждаш ли това?
— Не виждам нищо — отвърна тя, след като погледна безразлично нататък. — Нищо освен студен сив камък.
— Аз пък виждам локва от кръв — рече лордът. — Виждам в нея да лежи възлюблената ми съпруга. А също и всички онези, които погинаха заради страха и нежеланието ми да приема благословията на боговете. Дълго трябваше да се вглеждам в това петно и безкрайна бе ненавистта ми към него. Сега обаче коленича пред него — каза той и докосна с коляно камъка. — Коленича в нейната кръв и в кръвта на другите. Моля се тя да ми прости грешките. Моля всички тях.
— Не може да има прошка — отсъди сурово Мина. — Ти си прокълнат. Единият бог ще захвърли душата ти в мрак и безкрайни мъки. Такъв ли е изборът ти?
— Избирам смъртта — произнесе лорд Сот. Сетне бръкна с ръка под нагръдника си и извади от там една роза. Цветето бе мъртво от дълго време, ала яркият му цвят все още живееше. Розата бе червена като устните й, червена като нейната кръв. — И ако смъртта ще ми донесе единствено безкрайни мъки, тогава я приемам като подобаващо наказание.
Рицарят видя как Мина отрази яркия червен пламък на душата му.
— Твоята богиня изгуби силата си над мен — каза той. — Вече не се страхувам.
Кехлибарените очи на момичето се наляха с гняв. Тя се обърна на пети и го остави коленичил на студения камък — със сведена глава и ръце, обгърнали бодлите, сухите листа и измачкания цвят на червената роза. Стъпките на Мина отекнаха през господарския дом, разтърсиха пода, върху който бе коленичил, разтърсиха почернелите, полурухнали стени и обгорелите подпорни греди.
Внезапно лордът почувства болка — физическа болка — и се втренчи с почуда в ръката си. Прокълнатата броня бе изчезнала. Бодлите на мъртвата роза пронизваха плътта му. Върху кожата му се бе появила малка капка кръв, по-червена и от цвета на розата.
Една от гредите над него поддаде и се разби наблизо. Парчетата от нацепеното дърво се забиха жилещо в плътта му. Рицарят стисна зъби, за да преодолее болката. Това беше последният отчаян опит на Мрачната кралица да запази властта си над него. Току-що беше получил обратно смъртното си тяло.
Богинята никога нямаше да научи, но в невежеството си му бе оказала една последна чест.
Сега Царицата стоеше, навита на кълбо в сенките, сигурна в своята победа, очакваща страхът му отново да го обвърже към нея, нетърпелива да чуе вика му, че е сгрешил, и молбите му да бъде пощаден.
Лорд Сот поднесе розата към устните си. После целуна цвета й и разпръсна розовите листчета над кръвта, обляла в червено-сивия камък. Захвърли и шлема, който в продължение на дълги изпразнени векове бе негова плът и кост; откъсна нагръдника от себе си и го захвърли надалеч, така че да се удари шумно в една от стените.
Нечия изпълнена с мъст ръка, накара и друга греда да поддаде. Гредата го удари, премаза тялото му и го поби в пода. Кръвта му потече свободно и се сля с кръвта на неговата любима. Лорд Сот не изкрещя. Болката от смъртта му причиняваше непоносима агония, ала скоро щеше да отмине. Нямаше нищо против да понесе тази болка заради нея, заради болката, която душата й бе понесла в негово име.
Нямаше да го чака. Душата й отдавна бе продължила своето пътуване, понесла в ръце техния син. Предстоеше му да ги последва — сам, изгубен, търсещ.
Може би никога нямаше да ги открие — двете души, на които бе причинил тъй силни страдания, — но възнамеряваше да посвети вечността на желанието си да ги намери.