Драконите на изчезналата луна [bg]

Червените очи потрепнаха.

— Ако имах възможност да се върна във времето със знанието, което имам сега, може би действията ми щяха да са други. Ала душите ни не могат да се върнат назад. Могат да крачат единствено напред. А на някои от нас дори това е забранено. Не и преди да сме научили както трябва трудните уроци, пред които ни изправят животът… и смъртта…

Студеният му глас вече направо се вледени, карайки Тас да престане да се поти и да започне да се тресе.

— Но ето че вече дори тази възможност ни е отнета.

Червените очи загоряха с нов пламък.

— Но ще отговоря на въпроса ти, кендере. Попаднал си в Петата епоха, така наречената Епоха на Смъртните. — Шлемът се поклати. Лордът вдигна ръка. Раздраното му наметало прошумоля. — Намираш се в градината, която някога бе мое убежище, а сега е мой затвор.

— Ще ме убиете ли? — попита Тас най-вече защото това бе въпрос, който вероятно се очакваше да зададе, а не толкова понеже се чувстваше заплашен. За да те заплашва някой, първо трябва да те забележи, а кендерът бе останал с впечатлението, че неумрелият лорд не се интересува от него повече, отколкото проявяваше интерес към съсухрените стъбла и почернелите рози например.

— Защо да те убивам, кендере? — попита Сот. — Защо да си правя труда?

Тас отдели на въпроса значително време за размисъл. И наистина, не можеше да открие сериозна причина. Освен една.

— Вие сте мъртъв рицар, милорд — рече той. — Нима убийствата не са ваше занятие?

— Смъртта не беше мое занятие — отвърна безизразно Сот. — Тя бе моя радост. Но и мое мъчение. Тялото ми умря, ала душата ми остана жива. Както жертвата страда, щом усети как нажеженото желязо се впива в плътта й, така и моята душа се свива от ужас под ударите на гнева, срама и вината. Исках да сложа край, желаех да удавя болката в кръвта и амбицията. Беше ми обещано, че ако помогна на своята богиня да постигне своето, ще бъда възнаграден. Че на болката ми ще бъде сложен край, а душата ми ще получи свободата си. Обещания, които така и не бяха изпълнени.

Червените очи премигнаха срещу Тасълхоф, след което се загледаха над почернялата градина.

— Някога убивах от злоба и заради самото удоволствие. Сега това е минало. Нищо от онова, което ме движеше, вече не е от значение за мен. Нищо не може да удави болката… Освен това — добави замислено той — ти не умря ли в последната секунда на Четвъртата епоха? Ето защо попитах какво правиш тук. Как намери това място, след като дори и боговете не успяват да го открият?

— Значи съм мъртъв — рече Тас с лекичка въздишка. Предполагам, че това обяснява доста неща.

Вече си мислеше колко е странно, че двамата с лорд Сот, изглежда, имат нещо общо, когато се разнесе глас, жив глас:

— Милорд! Лорд Сот! Моля ви да ме приемете!

Нечия силна ръка запуши устата на кендера. В същия миг друга ръка обви тялото му и той внезапно почувства как пропада в гънките на черна мантия, сякаш нощта внезапно бе приела форма и се бе спуснала над главата му. Не виждаше нищо. Не можеше да говори и едва успяваше да си поеме дъх, понеже ръката запушваше и носа му. Но най-необикновеното от всичко бе, че усещаше мириса на розови листа.