Драконите на изчезналата луна [bg]

— И каква е тя? — попита момичето. Кехлибарът отново се опита да го въвлече в себе си. Детето жена очевидно не смяташе да се предаде лесно.

— Истината, че твоята господарка ще те използва и изостави — изрече Сот. — Че ще те предаде, както е предавала всеки, който й е служил. Познавам я отдавна, нали разбираш…

Долови как неговата кралица се раздвижва гневно, ала предпочете да не й обърне внимание. Не сега, каза й той. Не можеш да използваш отново това срещу мен.

Мина не изпитваше гняв. Но изглеждаше натъжена от отговора му.

— Как можеш да говориш така, след като й се наложи да си създаде толкова неприятности, за да те доведе с нея? Ти единствен си имал подобна чест. Останалите… — Мина махна с ръка към залата, изпразнена от своите призраци. Или може би тя смяташе, че наоколо няма никого. На него му се струваше, че залата е претъпкана. — Всички останали бяха захвърлени в небитието. Само на теб бе позволено да останеш на този свят.

— В небитието, така ли? Някога вярвах в това. Някога се боях от мрака и тъкмо така тя успяваше да ме контролира. Сега знам повече. Смъртта не е просто небитие. Тя позволява на душата да продължи напред.

Мина се усмихна със съжаление на невежеството му.

— Очевидно живееш в заблуждение. Душите на мъртвите не отиват никъде. Вместо това изчезват в неопределеността… пропилени и забравени. Сега Единият бог взима тези души и им дава възможност да останат в света и да продължат да служат на живите.

— Да служат на Единия бог, искаш да кажеш — отвърна Сот. Той се размърда в стола си, но това не му помогна да се почувства по-добре. — Да речем, че съм благодарен на богинята, задето ми е дал привилегията да остана на този свят. Но тъй като познавам отдавна кралицата, съм наясно, че вероятно очаква да изразя благодарността си в по-осезаем вид. Какво иска от мен тя?

— В рамките на няколко дни армиите на живите и мъртвите ще се нахвърлят върху Санкшън. Градът ще падне пред моята мощ. — В думите на Мина нямаше и помен от гордост. Просто съобщаваше факт. — По това време Единият бог ще сътвори велико чудо. Кралицата възнамерява да навлезе в този свят, както винаги е искала досега, и да обедини владенията на смъртните и безсмъртните. Когато постигне съществувание и в двата свята, ще управлява над всички. Ще ни отърве от напастта на елфите и ще се провъзгласи за владетел на Крин. Аз ще бъда дясната й ръка и ще отговарям за живите. На теб Единият бог предлага отговорността за армията на мъртвите.

— Предлага ми това? — попита Сот.

— Дали ти го предлага? Разбира се — отвърна Мина.

— Значи няма да се засегне, ако откажа на предложението й? — предположи рицарят.

— Не, няма — отговори момичето. — Но ще бъде дълбоко натъжена от неблагодарността ти след всичко, което е направила за теб.

— Всичко, което е направила за мен — усмихна се Сот. — Значи затова ме е довела тук. За да бъда роб и водач на армия от роби. Отговорът на щедрото й предложение все още е „не“… Допусна грешка, царице моя — обърна се на висок глас към сенките той. Знаеше, че тя е там, навита на кълбо, изпълнена с очакване. — Използва гнева ми, за да не ме изпуснеш от ноктите си, и ме довлече тук, за да ме използваш за целите си. Но ме остави сам твърде дълго. Остави ме в мълчанието, а това ми позволи още веднъж да чуя гласа на своята любима съпруга. Остави ме в мрак, който се превърна в моя светлина, защото сега виждам лицето й. Но също така успях да видя и себе си и съзрях човек, който се беше отдал на страха. Чак тогава съумях да те разгледам по-добре, да те видя истински… Сражавах се заради теб, царице Такхизис. Вярвах, че твоята кауза е и моя. Тишината ме научи, че тъкмо ти си подхранвала страховете ми, че си разпалвала пръстен от пламъци наоколо ми, за да не мога да избягам. Сега пламъците си отидоха, царице. Край мен има единствено пепелища.