![Драконите на изчезналата луна [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/7/2/drakonite-na-izcheznalata-luna-bg-download.jpg)
Драконите на изчезналата луна [bg]
- Автор: Уэйс Маргарет, Хикмэн Трэйси
- Серия: Войната на душите #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9547612212
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Драконите на изчезналата луна [bg]». Краткое содержание книги:
Тас на драго сърце и с всички сили би изразил несъгласието си с подобно грубо държание, ала бе разпознал притежателят на гласа и внезапно изпита огромна благодарност, че ръката му пречи да заговори, понеже макар и понякога да имаше силно желание да замълчи, думите имаха навика да се изплъзват от устата му, преди да е успял да им попречи да го сторят.
Започна да се извива, за да се опита да освободи носа си, който — мъртъв или не — все така настояваше на своето по заповед на задушаващото се тяло. След като постигна желания ефект, кендерът отново застина неподвижно.
Лорд Сот не отвърна веднага на повика. Той също бе познал притежателя му, въпреки че никога дотогава не я бе срещал или виждал. Но я познаваше, понеже и двамата бяха обвързани с една и съща верига, служеха на един и същ господар. И знаеше защо е дошла, бе наясно какво ще поискат от него. Това, което не знаеше, бе какъв може да е отговорът му. Подозираше какъв иска да бъде той, но се съмняваше, че ще има куража да го даде.
Кураж. Лордът се усмихна с горчивина. Някога си мислеше, че не изпитва страх от нищо. С времето бе осъзнал, че се бои от всичко. Бе изживял живота си в страх: страх от провала, от слабостта, страх, че хората ще започнат да го презират, ако го опознаят по-добре. Но най-вече се беше страхувал, че тя ще започне да го презира, щом веднъж прозре, че е обожавала един обикновен човек, а не образец на добродетелта и храбростта, за какъвто го смяташе.
Боговете му бяха дали шанс да предотврати Катастрофата. На път за Истар бе срещнал група елфиди, заблудени последователки на Царя жрец, които му бяха наговорили лъжи за жена му, казвайки, че не му е вярна и че детето, което носи в утробата си, не е негово. Страхът го бе накарал да се вслуша в лъжите и да кривне от пътя, който навярно водеше към собственото му спасение. Пак страхът бе запушил ушите му за протестите на жена му и твърденията й, че е невинна. И го беше накарал да убие онова, което обичаше повече от всичко.
Стоеше и си припомняше тези събития, както толкова безброй пъти досега.
Още веднъж се намираше в цъфтящата градина, където тя се грижеше за розите със собствените си ръце, защото не се доверяваше на градинаря, който той бе наел за тази работа. Гледаше загрижено издрасканите й от бодлите ръце, нежната, деликатна кожа, разкъсана и обагрена от кръвта й.
— Струва ли си? — попита я. — Розите ти носят само болка.
— Болката трае само миг — отвърна тя. — Но радостта от красотата им продължава с дни.
— И все пак, щом подухне мразовития зимен вятър, ще се съсухрят и умрат.
— Ала споменът остава, любов моя. И той също ми носи радост.
„Не радост — помисли си той. — Не радост, а мъка. Споменът за усмивката и смеха й. За тъгата в очите й, докато животът бавно ги напускаше, отнет от моята ръка. Споменът за проклятието й.“
„Но беше ли наистина проклятие? Тогава го взех за такова, но сега се чудя. Може пък в действителност да е било благословията й.“
Той напусна градината с мъртвите рози и влезе в господарската къща, възправяла се в продължение на векове като паметник на смъртта и ужаса. Зае мястото си в стола, покрит с вековна прах, която тялото му не можеше да раздвижи. Седна там и се втренчи пред себе си, както винаги досега, в продължение на часове и дни в кървавото петно на пода.
Тя бе паднала там.
Беше умряла там.
Еони бяха изминали от онзи миг, а той бе обречен да чува отново и отново песните, възпяващи собствените му грешки. Песни, изпети от духовете на елфидите, станали причина за гибелта му, които го бяха придружили и в живота, който не беше живот, а съществуване, изплетено от мъчения и съжаление. Не беше чувал гласовете им от началото на Петата епоха. Не знаеше преди колко години бе свършила тя, понеже за него времето нямаше смисъл. Гласовете бяха част от Четвъртата епоха и си бяха отишли заедно с нея.
Най-сетне простени. Получили правото да си отидат.
Той също търсеше прошка, но тя му бе отказана. Отказът го бе ядосал и неговата кралица знаеше, че ще бъде така. Това беше и неговият капан. По този начин Такхизис го бе уловила, обвързала и довела тук, за да продължи жалкото си съществуване в очакване на нейния призив.