Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
— Но откъде идва тази река?
Подпалващия всичко наред се мъчеше да изтегли едно брезово кану откъм сянката.
Излезе изпод масата, обърна кануто и го вдигна на главата си, след което го понесе към блещукащата река, а Орландо и Фредерикс се затътриха след него.
— Защо река? — отекна гласът му в преобърнатото кану. Изглежда, въпросът го озадачи. — Мивка прелива.
Посочи към спускащия се пред бюфета водопад, който в основата си образуваше езеро, от което се изливаха потоци във всички посоки. Тътенът не съответстваше на височината, от която се спускаше водопадът.
— Мивка винаги прелива.
Орландо си даде сметка, че няма да му е лесно да разгадае защотата и закаквотата на това място; по-добре бе да се съсредоточи върху непосредствено предстоящото. Но школовката му като Таргор го караше да се чувства крайно неловко, че не познава основните правила.
Подпалващия всичко наред им помогна да се покатерят в кануто, измъкна едно гребло от въздуха и отблъсна плавателния съд от брега.
— Все пак кого преследваме? — попита Орландо.
— Лоши хора — отвърна индианецът и постави дългия си, лишен от стави пръст върху устните си — Говори тихо. Кухня събуди.
На лунната светлина от намиращата се високо над главите им крушка не се виждаше почти нищо. Орландо се отпусна назад, загледан в сенките на плъзгащите се покрай тях бюфет и шкафове.
— Защо го правим? — попита шепнешком Фредерикс.
— Защото той ни помогна. Някой е откраднал детето му. Печалните очи на Грижлива стопанка бяха за него неоспорим аргумент.
Фредерикс очевидно не мислеше така.
— Това е глупаво, Орландо. Та те са кукли!
Той приведе глава и зашепна в ухото му, опитвайки се да скрие неприятния факт от намиращата се най-близо до тях кукла:
— Загубихме единствените може би реални хора в това побъркано място и вместо да ги потърсим, рискуваме живота си за… за един код!
Възражението на Орландо увисна на върха на езика му. Приятелят му беше прав.
— Просто… просто ми се струва, че трябва да го направим.
— Това не е игра, Гардинър. Това не са Средните земи. Всичко е далеч, далеч по-необикновено.
Орландо само поклати глава. Плахата и абсолютно необоснована убеденост, че са на прав път, беше твърде съмнителна. Всъщност, мина му през ума, може би просто се самозаблуждава. Простият факт, че е свободен да обикаля наоколо, без да е заплашен животът му, засенчваше някои по-съществени факти и той автоматично се бе подчинил на игровия стереотип да приема всяко предизвикателство и да поема внезапни и очевидно несъстоятелни отговорности. Такава обаче бе логиката на играта, а това тук далеч не беше игра. Животът на реални хора беше поставен на карта. Хората, срещу които се бяха изправили, не бяха шайката инженери терористи и видиотени учени от Съдебната комисия. При положение че Селърс сам не беше измислил всичко това, то господарите на Адърланд бяха невероятно богати, могъщи и жестоки. Те всъщност бяха убийци.
И какъв бе неговият отговор на тази заплаха и на прекъснатия контакт с единствените хора, които схващаха опасността? Да се отклонява от целта, ангажирайки се с търсенето на някакво изгубено бебе заедно с някакъв индианец в някаква кухня в някакво рисувано филмче. Фредерикс беше прав. Всичко това не беше твърде умно.
Тъкмо отвори уста, за да направи признание за глупостта си, и вождът отново се обърна и постави пръст върху устните си:
— Шшшт.
Във водата близо до тях нещо се поклащаше. Индианецът изобщо не го удостои с поглед, докато маневрираше покрай него с кануто; вниманието му бе приковано в далечината пред тях. Орландо зърна една подгизнала кутия с полуизтрит, зацапан надпис, рекламиращ някакъв восък за подове, която потъваше много бързо, и в този момент чу бавно и тежко дишане.
— Какво е това? — попита уплашен Фредерикс.
Над водата постепенно изплува някакъв силует с извънредно причудлива форма. Подпалващия всичко наред насочи кануто към него, докато се приближиха на метър-два, но Орландо така и не можа да различи какво плуваше покрай тях. Сякаш имаше панти и приличаше на разтворена черупка на стрида, в която стоеше някаква слаба, изопната фигура, напомняща известната Венера, която бе виждал по безброй реклами и кръстовища.
Костенурка, сети се най-после той, застанала гола в собствената си черупка. И което бе още по-нелепо — духаше срещу изправената като платно половина на черупката, сякаш, за да я подкара.