Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
— Направо невероятно — измърмори Фредерикс. — Това е… това е водна костенурка.
Слабата фигура се извърна към тях.
— Не съм — отвърна тя с високомерен, гъгнив глас. Извади чифт очила отнякъде, закрепи ги на върха на клюноподобния си нос и огледа обстойно новодошлите, след което добави:
— Аз съм сухоземна костенурка. Ако бях водна костенурка, щях да умея да плувам, не съм ли права?
Обърна се и издуха нова мощна струя, но черупката не помръдна дори на сантиметър. Кануто вече я подминаваше и Подпалващия всичко наред натисна греблата, за да го задържи на едно място.
— Така не стане — отбеляза сухо той.
— Забелязах — репликира Костенурката. — Други полезни коментари?
Явно обичаше да демонстрира превъзходство. Кожата й висеше като чувал, а главата й се подаваше едва-едва на края на набръчканата шия — напомняше стар ерген по бельо.
— Къде отиваш? — попита Подпалващия всичко наред.
— Обратно на брега и колкото е възможно по-скоро. Костенурката се намръщи. — Бих казала, че вече трябваше да съм по-наблизо. Макар и водонепроницаема, черупката ми не изглежда твърде пригодена за пътешествия по река.
— Качвай се в лодка. — Вождът доближи лодката. — Ние вземем теб.
— Изключително любезно! — За всеки случай го огледа подробно. — Имате предвид — обратно на сушата?
— Обратно на суша — потвърди индианецът.
— Благодаря ви. Направо не е за вярване. Един голям буркан прах за почистване „Бялото великолепие“ преди малко ми предложи да се кача на гърба му. „Просто се дръж здраво“, настоя той. Но нещо ми се стори не… както трябва, ако разбирате какво имам предвид.
Костенурката прекрачи от кадифения интериор на черупката в кануто, после се наведе и хвана раковината. Вождът насочи кануто към брега в подножието на долапа.
Костенурката понечи да влезе в черупката си, но забеляза, че Орландо и Фредерикс я наблюдават.
— Би било малко по-учтиво — поясни деликатно тя, — ако се обърнете, докато се облека. След като няма достатъчно място, можете поне да не ме фиксирате.
Орландо и Фредерикс се спогледаха и докато Костенурката се намъкваше във външната си обвивка, издавайки тихи, превзети възклицания, двамата положиха огромни усилия да овладеят гъделичкащия ги отвътре смях. Орландо захапа устната си до кръв и неочаквано се запита до каква ли степен предпазното устройство в невроканюларния му имплант възпрепятства пробиви на виртуално поведение в РЖ. Дали в момента не хапе истинската си устна? Ами ако родителите му или лекарите и сестрите чуваха онова, което казва, и виждаха онова, което върши? Щяха да изпаднат в абсолютно недоумение. Или щяха да си помислят, че окончателно е превъртял.
Възникналата в главата му невесела мисъл го порази с абсурдността си и той не можа да задържи дълго потискания смях.
— Радвам се, че се забавлявате — подхвърли хладно Костенурката.
— Не вие сте поводът — извини се Орландо, възвръщайки самообладанието си. — Просто си помислих нещо…
Той сви рамене. Не знаеше как да й обясни.
Когато наближиха брега, видяха блещукащи светлини и дочуха тиха, но жизнерадостна музика. До самата вода се извисяваше огромен купол. През стотиците му миниатюрни отверстия бликаше светлина, а през един по-голям отвор влизаха и излизаха всевъзможни невероятни силуети. Музиката зазвуча по-силно — нещо ритмично, но старомодно. Странните фигури като че ли танцуваха — някои от тях бяха застанали в редица пред купола и се кикотеха й блъскаха една-друга, размахвайки във въздуха тъпичките си ръце. Едва когато приближиха на около хвърлей разстояние от брега, започнаха да различават празнуващите.
— Айде, бе! — свирна Фредерикс. — Това са зеленчуци!
Всевъзможни зарзавати щъкаха напред-назад през главния вход под голяма осветена табела „Клуб Цедка“. Стръкове праз и копър в прозрачни плисирани рокли, тиквички в дълги сака и тесни панталони и всякакви други изискано облечени гуляйджии, представители най-малко на десетина зеленчукови растения, изпълваха клуба до пръсване; тълпата се бе изсипала върху потъмнелия крайбрежен линолеум като от рог на изобилието и беше във вихъра на веселието.
— Хм — изсумтя укорително Костенурката. — Доколкото схващам, някаква натъпкана със семена компания.
В тона й не прозвуча нито грам хумор.
Докато онемелите от възхищение Орландо и Фредерикс не откъсваха погледи от тях, силен удар разтърси кануто и го прекатури на една страна, почти изхвърляйки Орландо през борда. Костенурката падна върху парапета, но Фредерикс протегна светкавично ръка и я дръпна, а тя се стовари на дъното и размаха отчаяно крака.