Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
— Разбира се! — извика Мейкпийс. — Под моите напътствия! Имам пръст в много от бъркотиите. Аз съм артист, Джон, човек с безкрайна креативност. От години Империята върви към упадък и разруха. Девъро и останалите я ръководеха зле и позорно. Знаеш ли, че няколко от пиесите ми трябваше да бъдат спрени в Бостън, Калкута и Багдад, благодарение на местната бедност, безредици и насилие? И тази безкрайна война!… Нещата трябваше да се променят! Е, в продължение на години аз наблюдавам отстрани и експериментирам с разни неща. Първо окуражих моя добър приятел Лавлейс в опита му за бунт. Помниш ли онази несъмнено огромна пентаграма, Джон? Беше моя идея! — Той се изсмя сподавено. — После дойде ред на бедния Дювал. Искаше власт, но нямаше грам изобретателност в себе си. Биваше го единствено да следва съветите ми. Насърчих го чрез Хопкинс да използва голема и да причини безредици. А докато правителството беше объркано — той отново се усмихна на Кити — аз почти се сдобих с Жезъла. Който, между другото, определено възнамерявам да си присвоя още тази вечер.
За Кити повечето от тези неща не означаваха нищо. Тя се взираше в омразния, малък човек на огромния златен стол, почти трепереща от ярост. Тя видя, като от много далеч, лицата на мъртвите си другари. С всяка своя дума Мейкпийс оскверняваше тяхната памет. Не можеше да проговори.
За разлика от нея, Джон Мандрейк явно ставаше все по-разговорлив.
— Всичко това е много интересно, Куентин — каза той. — Жезълът определено ще е полезен. Но как ще управлява правителството? Ти опразни всички отдели. Това несъмнено ще създаде проблеми, дори и при наличието на такива титанични фигури в екипа ти като тези тук. — Той се усмихна към навъсените конспиратори.
Мейкпийс направи непринуден жест.
— Някои от затворниците ще бъдат освободени след време, разбира се, след като се закълнат във вярност.
— А останалите?
— Ще бъдат екзекутирани.
Мандрейк сви рамене.
— Изглежда ми рисковано за теб начинание, въпреки Жезъла.
— Не е така! — За пръв път Мейкпийс изгледаше ядосан. Той стана от стола си и захвърли остатъка от пурата на една страна. — Ние ще увеличим властта си чрез първия творчески акт за две хиляди години магия. Всъщност, ето го и самият човек, който ще ви покаже това. Дами и господа, представям ви господин Клем Хопкинс!
В стаята влезе една скромна и неуверена фигура. Бяха изминали три години от времето, когато Кити го бе видяла за последен път, седнал на масата в едно кафене под приятното лятно слънце. Тогава тя беше още момиче; пиеше млечен шейк и ядеше глазирана кифличка, а той й задаваше въпроси за Жезъла. След като не можа да му даде информацията, която той искаше, господин Хопкинс за пореден път я бе предал — изпрати я в къщата, където в засада я очакваше Мандрейк.
Така беше навремето. През изминалите три години чертите на учения бяха избледнели в паметта й, а сянката му бе нараснала у нея, разпростираше се като зараза дълбоко в съзнанието й. Понякога й се надсмиваше насън.
И ето го сега, пристъпваше тихо по килимите в Залата на Статуите с лека усмивка на лицето. Появата му явно предизвика голямо вълнение сред конспираторите. Последва нетърпеливо размърдване. Господин Хопкинс застана край масата, точно срещу Кити. Погледна първо Мандрейк, после нея. Бледите му сиви очи я изучаваха, лицето му не изразяваше нищо.
— Предател — изръмжа Кити. Господин Хопкинс се намръщи малко, сякаш в недоумение. По никакъв начин не показваше, че я беше познал.
— И така, Клем — Мейкпийс го потупа по гърба, — не се притеснявай от присъствието на младата Кити тук. Просто малка шега от моя страна, за да ти припомня дните на Съпротивата. Все пак, не й позволявай да се приближава до теб. Тя е истинска малка лисица! Как са затворниците?
Ученият кимна енергично.
— Напълно обезопасени, сър. Не могат да мръднат наникъде.
— А навън? Всичко спокойно ли е?
— Има малко безредици в централните паркове. Полицията си върши работата. Никой не знае, че сме напуснали театъра.
— Добре. Значи е време да действаме. Приятели мои, Хопкинс е истинско чудо, абсолютно скъпоценен камък. Ражда идеи така, както аз и вие дишаме въздух. Сънува ги насън, смила ги с вечерята. Точно той пръв забеляза уникалните качества на африта Хонориус. Не е ли така, Клем?
Хопкинс се усмихна леко.
— Щом така смятате, сър.
— Хопкинс и аз веднага забелязахме, че демонът се е вселил в костите на Гладстон. Това не беше просто някаква маскировка, някаква илюзия на същността му: скелетът беше истински. Демонът се беше смесил с реалните кости. Хрумна ни една амбициозна идея: защо не призовем демон в живо тяло? По-точно в живото тяло на магьосник? Ако магьосникът можеше да контролира демона и да използва силата му — какви чудеса само щеше да може да извърши! Вече нямаше да са нужни пентаграми, да се занимаваме с руни и тебешири, нямаше да има риск от фатални грешки! Всъщност и самото призоваване скоро няма да е необходимо!