Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Той се усмихна.
— Точно така. Аз съм първият. И ако рискованото ми начинание премине добре и се върна да го опиша, много други ще ме последват. Ще започне нова ера между джиновете и хората. Вече съм записал някои бележки, Рекит. Моята книга ще заема почетно място във всяка библиотека в света. Аз няма да съм там, за да го видя, но кой знае, може ти да си.
Страстта му ме завладя. Кимнах.
— Да се надяваме, че си прав.
Той не отвърна, само щракна с пръсти и изрече Освобождаването. Последното нещо, което видях когато тръгвах беше лицето му — втренчено в мен, уверено и спокойно.
22
Кити се събуди от заслепяваща я светлина и остра болка в едната си страна. След като изминаха няколко секунди и тя лежа напълно неподвижно, усети пулсирането на кръвта в главата си и сухотата в отворената си уста. Китките я боляха. Миришеше ужасно на изгорял плат, а едната й ръка бе плътно притисната.
В гърдите й се надигна паника. Изви крайници, отвори очи, опита се да повдигне глава. Бе възнаградена с цялостна болка и започна да разбира положението си: китките й бяха завързани, лежеше на нещо твърдо, някой се бе навел до нея и я гледаше в лицето. Натискът върху едната ръка внезапно изчезна.
— Чуваш ли ме? Добре ли си?
Кити отвори леко очи. Една тъмна фигура изплува на фокус. Магьосникът Мандрейк, наведен близо до нея. Изглеждаше загрижен и облекчен.
— Можеш ли да говориш? Как се чувстваш?
Гласът на Кити бе слаб.
— Ти ли ми държеше ръката?
— Не.
— Добре.
Вече свикваше със светлината. Постепенно и двете й очи се отвориха и тя се огледа. Седеше на пода в края на огромна каменна стая, по-стара и по-величествена от всичко, което бе виждала. Сводест таван, поддържан от дебели колони. На пода по плочките бяха постлани красиви килими. По стените, в множество ниши, стояха статуите на царствени мъже и жени, облечени в старомодни костюми. Под тавана се носеха магически сфери, хвърляйки постоянно менящи се светлини и сенки. По средата на стаята имаше лъскава полирана маса и седем стола.
Откъм близкия край на масата напред-назад вървеше един мъж.
Кити се напрегна да се премести, движение затруднено от вървите, които стягаха китките й. Нещо се заби в гърба й. Тя изруга.
— Ах! Можеш ли…?
Мандрейк вдигна ръце. Бяха здраво стегнати заедно с пръстите от тънка бяла връв.
— Опитай да се извиеш наляво. В момента си се облегнала на една каменна обувка. Внимателно. Ранена си лошо.
Кити се премести настрани и й стана малко по-удобно. Погледна надолу към тялото си. Едната страна на палтото й бе почерняла и изгоряла. Виждаше парцаливи парчета от ризата си отдолу и обгорелия край на книгата на господин Бътън във вътрешния си джоб. Навъси вежди. Как се беше…?
Театъра! Изведнъж си спомни всичко: експлозиите в ложата отсреща, светлините, морето от демони в партера долу. Да, и Мандрейк до нея, пребледнял и уплашен, дебелият дребен мъж, притиснал ножа към гърлото му. Тя се беше опитала…
— Радвам се, че си жива — каза магьосникът. Лицето му бе сиво, но гласът му беше спокоен. По шията му имаше засъхнала кръв. — Имаш впечатляваща устойчивост. Можеш ли да виждаш и през Илюзиите?
Тя разтърси глава раздразнено.
— Къде сме? Какво е…?
— Залата на статуите в Уестминстър. Това е стаята, където се събира Съветът.
— Но какво се случи? Защо сме тук? — Обхвана я паника. Трескаво задърпа вървите.
— Успокой се… наблюдават ни. — Той тръсна глава към фигурата до масата. Беше някой, когото Кити не познаваше: млад мъж с дълги, криви крака, който крачеше напред-назад.
— Да се успокоя? — Кити нададе задушаващ я вик на ярост. — Как смееш? Ако бях свободна…
— Да, но не си. Нито пък аз. Така че млъкни за малко и ме остави да ти кажа какво се случи. — Наведе се по-близо. — Цялото правителство бе пленено в онзи театър. Всички. Мейкпийс използва множество демони, за да ги хване.
— Имам си очи, нали? Видях всичко това.
— Добре, хубаво. Е, някои може да са били убити, но повечето, смятам, са живи, само че са овързани и със запушени усти, така че не могат да призоват нищо. Всички ние бяхме подбрани и изведени отзад, където чакаха камиони. Натикаха всички вътре; нахвърляха министрите върху другите, като торби с картофи. Камионите тръгнаха от театъра и дойдоха тук. Никой извън театъра все още не знае какво се е случило. Не знам къде закараха пленниците. Сигурно са затворени някъде наблизо. Мисля, че точно с това се занимава Мейкпийс сега.
Главата на Кити я болеше. Напрягаше се да разбере неизреченото.