Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
— Той ли беше, който — тя погледна надолу към тялото си — ми причини това?
— Точно той. Инферно. Отблизо. Когато се опита да… — бледото му лице леко се изчерви — … когато се опита да ми помогнеш. Трябваше да си мъртва; всъщност, мислехме, че си мъртва, но точно когато наемникът ме вдигаше, ти изстена и помръдна, така че взе и теб.
— Наемникът ли?
— Не питай.
Кити остана мълчалива за момент.
— Значи Мейкпийс поема властта?
— Явно така си мисли. — Магьосникът се намръщи. — Човекът е напълно луд. Как планира да ръководи Империята без управляваща класа, не мога да разбера.
Кити изсумтя.
— Твоята управляваща класа не се справяше особено добре, нека да си го кажем. Може пък това да е за добро.
— Не ставай глупава! — Лицето му потъмня. — Нямаш ни най-малка представа… — Удържа се с голямо усилие. — Съжалявам. Ти не си виновна. Поначало изобщо не трябваше да те водя в театъра.
— Така е. — Кити огледа залата. — Но това, което не разбирам е, защо двамата с тебе сме тук!
— Нито пък аз. Отделиха ни поради някаква причина.
Кити изгледа човека, който вървеше напред-назад до масата на Съвета. Изглеждаше нервен; често си поглеждаше часовника и отправяше очи към двойната врата.
— Не изглежда толкова опасен — прошепна тя. — Не можеш ли да извикаш някой демон и да ни измъкнеш оттук?
Мандрейк изпъшка.
— Всичките ми роби са на мисия. Ако можех да се добера до някоя пентаграма, щях да ги призова лесно, но без такава и с вързани пръсти, нямам шанс. Не мога да извикам нищо повече от дяволче.
— Безполезно — изстреля Кити. — И ти се наричаш магьосник.
Мандрейк се нацупи.
— Дай ми време. Моите демони са силни, особено Кормокодран. С малко късмет ще имам възможността да…
Вратите в края на залата се отвориха с трясък. Мъжът край масата се завъртя. Кити и Мандрейк обърнаха глави.
В стаята влезе малка процесия.
Първите няколко човека бяха непознати за Кити. Един дребен мъж с кръгли, влажни очи и телосложение като клонка през зимата; мрачна, малко мърлява жена; джентълмен на средна възраст с бледа, лъщяща кожа и издадени устни. Зад тях вървеше млад мъж, слаб, с пъргава походка, гелосана червеникава коса и очила, курдисани на малкия му нос. Около тях сякаш витаеше чувство на потиснато вълнение. Кикотеха се, хилеха се и се оглеждаха с бързи, нервни движения.
Кривокракият до масата побърза да се присъедини към тях.
— Най-после! — рече. — Къде е Куентин?
— Тук съм, приятели!
През вратите влезе Куентин Мейкпийс, във ветреещ се смарагдовозелен редингот, с издути като на малък петел гърди. Поклащаше рамене и въртеше ръце във високомерно перчене. Мина покрай другарите си, потупа шумно червенокосия по гърба, разроши косата на жената и намигна на останалите. Продължи към масата, поглеждайки собственически насам-натам из стаята. Забелязвайки седналите до стената Кити и Мандрейк, той размаха дебелия си пръст.
На масата на Съвета Мейкпийс си избра най-големия стол, богато гравиран златен трон. Настани се и кръстоса крака. С широка усмивка извади от джоба си огромна пура. Щракна с пръсти: на върха на пурата избухна тлеещ огън. Куентин Мейкпийс я постави между устните си и вдъхна с наслада.
Кити чу как Мандрейк до нея се задъхваше яростно. Тя самата не виждаше нищо повече от една театрална показност в това изпълнение. Ако не беше затворник, може би дори щеше да се забавлява.
Мейкпийс махна широко с пурата.
— Клайв, Руфъс! Бихте ли били така добри да докарате нашите приятели тук? — Червенокосият се приближи, последван от другаря си с дебелите устни. Грубо и без много да се церемонят с тях, Кити и Мандрейк бяха вдигнати на крака. Кити забеляза, че и двамата конспиратори се отнасяха към Мандрейк със злобна омраза. Докато Кити ги наблюдаваше, по-възрастният, с жадно разтворени устни, пристъпи напред и силно удари Мандрейк през лицето.
Мъжът потърка ръката си.
— За онова, което причини на Лавлейс.
Мандрейк се усмихна слабо.
— Никога досега не ме беше удряла мокра риба.
— Чувам, че си ме търсил, Мандрейк — каза червенокосият. — Е, какво ще ми направиш сега?
От златния стол се чу сладък глас:
— Спокойно, момчета, спокойно! Джон е наш гост. Привързан съм към него! Докарайте ги тук.
Сграбчиха Кити за рамото, избутаха я напред и двамата с Мандрейк застанаха на едно килимче пред масата.
Останалите конспиратори се бяха настанили. Очите им изглеждаха враждебни. Жената с мрачното лице заговори.
— Какво правят те тук, Куентин? Моментът е съдбоносен.
— Трябва да убиеш Мандрейк и да приключиш с него — каза магьосникът с рибешкото лице.