Портата на Птолемей

Погледнах го по моя несигурен начин.

— Мислиш ли?

— Да. — Момчето ми се усмихна. — Рекит, ако ти е писнало да ме гледаш след всичкото това време, решението е просто. Не отвръщай на призива ми.

— И зависи от мен?

— Разбира се. Другото място е твоя територия. Ако смяташ, че съм достоен да ме извикаш, за мен ще е чест. — Лицето му бе почервеняло от вълнение, зениците му бяха разширени като на котка. В представите си той вече вкусваше чудесата на другия свят. Наблюдавах движенията му, докато отиваше към една купа край прозореца. В нея имаше вода. Изми си лицето и врата.

— На теория е добре — позволих си да кажа, — но казаха ли ти какво ще се случи с тялото ти, ако преминеш отвъд? Ти не си устроен като нас.

Той се подсуши с една кърпа, гледайки навън към покривите, където като невидима плащеница над града висяха вълнението и оживлението, характерни за времето около обяд.

— Понякога — промърмори той — и аз се чувствам така, сякаш не съм същество от земята. Целият ми живот премина затворен в библиотеките, никога не съм изпитвал усещанията на този свят. Когато се върна, Рекит, ще се поскитам надалеч, както направи ти… — Той се обърна и протегна тънките си кафеникави ръце. — Ти си прав, разбира се: не знам какво ще се случи. Вероятно ще пострадам. Но, мисля, че си струва риска да видя това, което никой човек не е виждал! — Той пристъпи напред и затвори кепенците на прозореца. Обгърна ни сумрачна, бледа светлина. След това заключи вратата на стаята.

— Може би — рекох — ще се озовеш в моя власт, когато се срещнем отново.

— Много е вероятно.

— И все пак ми вярваш?

Птолемей се изсмя.

— А какво друго съм правил през цялото това време? Кога за последно съм те затварял в пентаграма? Виж се сега — ти си толкова свободен, колкото и аз. Можеш да ме удушиш за секунда и да изчезнеш.

— О. Да. — Не се бях замислял за това.

Момчето плесна с ръце.

— Е, времето дойде. Пенренутет и Афа вече са свободни. Нямам други задължения. Така че, твой ред е. Ако искаш да скочиш в пентаграмата, ще те освободя.

— Ами твоята собствена безопасност? — Огледах тъмната стая. От кепенците, като хищнически нокти, по пода и стената се простираха ивици светлина. — След като си заминем, ти оставаш напълно безпомощен, ако те намерят враговете ти.

— Последната задача на Пенренутет беше да приеме моя външен вид и да язди на юг по стария главен път. Оставил е да го видят. Шпионите ще следват неговата карета. Така че, виждаш ли, скъпи Рекит, помислил съм за всичко. — Направи ми знак. Пристъпих в пентаграмата.

— Знаеш ли, не е необходимо да рискуваш живота си в този експеримент — казах. Гледах тесните му рамене, мършавия врат, кокалестите крака, стърчащи под туниката.

— Това не е експеримент — рече той. — Това е жест. Компенсация.

— За какво? За три хиляди години робство? Защо да поемаш бремето за толкова много престъпления? Никой друг магьосник никога не е разсъждавал по този начин.