През дебрите на Балкана

— Трябваше да изчакаш!

— Така ли? Трябва ли да чакам, докато те убият? Не, аз съм твой приятел и закрилник.

— Който обаче ме поставя в неловко положение. Стой сега спокойно!

— Виждаш ли ги?

— Да.

— А чуваш ли ги?

— Да, да! — отвърнах аз нетърпеливо. — Но няма да мога да ги чувам, ако продължаваш да дърдориш.

— Добре, млъквам. Но двама могат да чуят повече от един. И аз искам да подслушвам. Влизам вътре.

Чух, че се опитваше да влезе в гълъбарника.

— Човече, полудя ли? — прошепнах му аз. — Нямам нужда от теб. Стой вън!

За съжаление обаче в този момент исмиланецът повиши глас и Халеф не можа да чуе думите ми. Той допълзя до мен, наистина дойде! Вярно, че силно го ритнах, но дребосъкът имаше добри намерения — прекалено добри за ситуацията в момента. Той толкова искаше да подслушва, че бе сметнал ритника ми за неволно движение.

Вече беше при мен. Изтеглих се наляво, доколкото ми беше възможно.

— О, Аллах, колко вони тук! — прошепна той.

— Ела насам! Насам, насам, съвсем близо! — заповядах му аз.

— Там вдясно ще пропаднеш!

Той направи рязко движение към мен и сигурно беше разровил цял куп тор, защото долу търговецът на зърно проклинаше:

— По дяволите с тази котка! Сега е точно над нас и хвърля цялата мръсотия върху нас!

— Пфу! Ах… ох… ух! — пръхтеше Халеф, защото прахът бе попаднал в носа и гърлото му.

Следвайки указанията ми, се бе приближил съвсем близо до мен и чувствах как тялото му конвулсивно се свива.

— Ач зьозюню! (Внимавай!) — предупредих го аз, защото, въпреки че носът ми беше превързан, усещах дразнение за кихане.

— Да, сихди! Никой не трябва да чуе… ох… их…пчи…ких… помогни ми, Аллах!

Той напразно се бореше с непреодолимото дразнение. Чувах неописуемо, напразно сподавяно пръхтене и пъшкане и неволно посегнах към него, за да му запуша устата.

— О, Аллах Ал… ил… ел… ах… ха… ха… ха… хап… чиии… апчиииху!

Тогава избухна, и то толкова силно и продължително, че цялото му тяло се разтресе, но под нас също се вдигна олелия. Чувствах, че целият гълъбарник се тресе.

— Си… сих… сихди, о, Мохамед, пропадам!

Дребосъкът искаше да каже думите тихо, но тъй като вече губеше опората под себе си, в страха си изкрещя така силно, сякаш викаше за помощ. Хвана ме за ръката. Усетих, че ще повлече надолу и мен, и се изтръгнах. В следващия миг всичко около мен започна да пращи така, сякаш се срутваше цялата къща: чу се страшен трясък и се вдигна още по-страшен, гъст облак тор, а под мен ехтяха крясъци, проклятия, кашляне и кихане — добрият Халеф се бе сгромолясал в стаята с половината от гълъбарника.

Аз също бях на път да падна. Засилих се и успях да извадя краката си през дупката. Направих още едно конвулсивно усилие и се озовах вън с цялото си тяло. Махнах кърпата от лицето си и започнах да кашлям и да кихам. Вече ми беше все едно дали ще ме чуят.

Долу се вдигна адска врява. Халеф беше в опасност. Светлината не беше изгаснала. Дали го бяха хванали, или беше запазил присъствие на духа и беше успял да избяга? Хукнах бързо надолу по стълбата, колкото ми позволяваше тъмнината. Водач ми беше адската дандания. Напипах вратата на стаята — ръката ми се натъкна на резе. Значи тя можеше да бъде залостена отвън, само трябваше да се бутне едно окачено на въженце дървено колче. Отвътре не беше залостена. Отворих. Посрещна ме гъст облак прах, през който светлината на лампата едва проникваше.