Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Макар и да не казах на Кумико, ненавиждах медузи. Навремето, като малък, ме бяха опарили веднъж, докато се къпех в океана. Друг път навлязох много навътре и се натъкнах на цяла колония. Докато се усетя, бях обкръжен. Никога няма да забравя слузестия им студен допир. Насред този въртоп от медузи ме обзе невероятен ужас, сякаш бях придърпан в бездънен мрак. Кой знае защо, те не ме опариха, но в паниката се нагълтах с океанска вода. Ето защо предпочитах, ако е възможно, да пропусна изложението на медузи и да отида да разгледам някакви обикновени риби, например риба тон или писия.
Кумико обаче беше възхитена. Спираше пред всеки аквариум, надвесваше се над перилата и застиваше на едно място, сякаш забравила, че времето минава.
— Погледни, погледни — току възкликваше тя. — Никога не съм знаела, че има такава яркорозова медуза. Виж колко красиво плува. Полюшват се и обикалят всички океани по света. Не са ли прекрасни?
— Да, разбира се.
Но колкото повече се насилвах да разглеждам заедно с нея медузите, толкова по-силна тежест усещах в гърдите си. Още преди да забележа, престанах да й отговарям и се заех отново и отново да броя монетите в джоба си или да си бърша устата с носната кърпа. Искаше ми се час по-скоро да стигнем последната медуза, но те сякаш нямаха край. Многообразието от медузи, които плуват из световните океани, беше огромно. Издържах половин час, ала от напрежението главата ми се превърна в пихтия. Когато накрая вече не издържах да стоя при перилата, оставих Кумико сама и се свлякох на близката пейка. Кумико дойде при мен очевидно много разтревожена и ме попита дали ми е зле. Признах си чистосърдечно, че от вида на медузите ми се вие свят.
Тя се взря в очите ми с угрижен вид.
— Наистина — възкликна Кумико. — Личи ти по очите. Не са на фокус. Невероятно… само защото гледаш медузи!
Хвана ме за ръката и от мрачния усоен аквариум ме изведе на слънце.
След като седях десетина минути в съседния парк и си поемах дълбоко въздух, успях да си възвърна обичайното душевно равновесие. Силното есенно слънце озаряваше всичко наоколо с приятната си светлина, а сухите като кост листа на дърветата също шумоляха тихо от ветреца.
— Добре ли си? — попита Кумико след няколко минути. — Бива ли такова нещо! Щом ненавиждаш толкова много медузите, трябваше да ми кажеш веднага, вместо да чакаш да ти прилошее.
Небето беше високо и безоблачно, вятърът бе приятен, хората, дошли да прекарат неделята в парка, изглеждаха щастливи. Слабичко красиво момиче разхождаше едро дългокосместо куче. Някакъв старец с бомбе наглеждаше внучката си на люлката. Много двойки седяха по пейките като нас. Някъде в далечината някой се учеше да свири на саксофон.
— А ти защо харесваш толкова много медузите? — попитах аз.
— Не знам. Сигурно защото са ужасно красиви — отвърна Кумико. — Но докато ги наблюдавах, ми хрумна нещо. Онова, което виждаме пред себе си, е съвсем малка част от света. Свикваме да мислим: ето това е светът. Всъщност обаче не е така. Истинският свят е много по-тъмен и дълбок и в по-голямата си част е обитаван от медузи и подобни твари. Ние просто забравяме това. Не си ли съгласен? Две трети от повърхността на планетата е океан, а с невъоръжено око ние виждаме само повърхността, обвивката. Почти не знаем какво има отдолу.
След това се разхождахме дълго. В пет часа Кумико каза, че трябва да се върне в болницата, и аз я изпратих дотам.
— Благодаря ти за прекрасния ден — каза ми тя, преди да се разделим.
В усмивката й имаше някакво нежно сияние, което дотогава не бях забелязвал. Когато го видях, разбрах, че този ден съм успял да се доближа малко до нея — безспорно благодарение на медузите.
Ние с Кумико продължихме да се срещаме. Майка й беше изписана без усложнения от болницата, на мен вече не ми се налагаше да отскачам дотам за завещанието на клиента, но веднъж в седмицата двамата с Кумико ходехме на кино, на концерт или да се разхождаме. С всяка нова среща се сближавахме все повече. На мен ми беше приятно да бъда с нея и ако случайно се докоснехме, усещах трепет в гърдите. Често установявах, че наближи ли краят на седмицата, не ми се работи. Бях сигурен, че Кумико ме харесва. Защо иначе ще се среща с мен в края на всяка седмица?