Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Не искаше да говори с нея по пътя за дома.
— Не знам защо продължавам да се мъкна по тези партита — внезапно се тросна той, докато махаше папийонката си насред дневната. — Никога не съм си губил времето по такъв вулгарен, отегчителен начин!
— Ама Джим — сащисано каза тя, — според мен беше прекрасно.
— Сигурно! Изглеждаше като у дома си, сякаш беше в Кони Айлънд. Ще ми са да се научиш къде ти е мястото и да не ме излагаш публично.
— Изложила съм те? Тази вечер ли?
— Изложи ме.
— Как?
— Ако не разбираш, не мога да ти обясня — каза той с тон на мистик, който твърди, че липсата на разбиране е признание за срамна малоценност.
— Не разбирам — твърдо каза тя. Той излезе от стаята и затръшна вратата.
Тя усети, че този път необяснимото не е просто празнота — имаше оттенък на зло. От тази нощ нататък у нея остана малко, твърдо топченце страх, като точка на фар, която се приближаваше към нея по някакъв невидим път. Познанието като че ли не й даваше по-ясна представа за света на Джим, само правеше мистерията по-голяма. Не можеше да повярва, че трябва да изпитва уважение към ужасната безсмислица на изложбите, на които приятелите му присъстваха; към романите, които четяха; към политическите списания, които обсъждаха — изложбите, на които виждаше рисунки, които можеше да нарисува с тебешир по всеки паваж из копторите на детството си; романите, които претендираха, че доказват безсилието на науката, индустрията, цивилизацията и любовта, използвайки език, който баща й не би използвал и в най-големите си запои; списанията, които редяха страхливо общи приказки, по-неясни и банални от проповедите, заради които беше укорила свещеника от мизерната църквица като лицемерен стар измамник. Не можеше да повярва, че тези неща представляваха културата, която с такава почит беше гледала отдолу и толкова много искаше да открие. Чувстваше се така, сякаш е изкачила планина към някакъв назъбен силует, който е изглеждал като замък, и е открила, че са порутените останки на празен склад.
— Джим — каза тя веднъж след една вечер, прекарана сред хора, наричани интелектуалните лидери на страната — доктор Саймън Причът е мошеник — зъл, страхлив, стар мошеник.
— Я виж ти — отговори той, — да не мислиш, че можеш да преценяваш философите?
— Мога да преценявам мошениците. Виждала съм достатъчно, за да ги разпознавам.
— Точно затова казвам, че никога няма да надрастеш произхода си. Ако го направиш, ще се научиш да оценяваш философията на доктор Причът.
— Каква философия?
— Ако не я разбираш, аз не мога да я обясня.
Тя не искаше да го остави да завърши разговора с тази любима своя формула.
— Джим — каза тя, — той е мошеник, както и Балф Юбанк, и цялата им банда, и аз мисля, че ти си се подвел по тях.
Вместо гнева, който очакваше, видя проблясък на веселие, когато той повдигна вежди.
— Ти така си мислиш — отговори той.
Изпита мигновен ужас при първия си досег с една идея, която не беше смятала за възможна: ами ако Джим не се беше подвел по тях? Можеше да разбере мошеничеството на доктор Причът, мислеше си — то беше рекет, който му даваше незаслужени приходи. Можеше дори, за сега, да допусне възможността, че Джим може да е мошеник в собствения си бизнес. Но онова, което не можеше да допусне в ума си, беше идеята, че Джим е мошеник, въвлечен в рекет, от който не печели нищо, неплатен мошеник, безкористен мошеник — мошеничеството на професионалния измамник изглеждаше невинно и почтено в сравнение с това. Не можеше да разбере какъв е мотивът му; чувстваше само, че фарът, който се приближава към нея, е станал по-голям.
Не можеше да си спомни чрез какви стъпки, чрез какви натрупвания на болка — първо като малки драскотини неудобство, после като пробождания от учудване, накрая като хроничен, заядлив страх — беше започнала да се съмнява в позицията на Джим за железопътната компания. Едно гневно „значи не ми вярваш?“, креснато в отговор на първите й невинни въпроси, я беше накарало да разбере, че всъщност е така, докато съмнението още не се беше оформило в ума й и тя все още очакваше отговорите му да я успокоят. Беше научила в копторите на детството си, че честните хора никога не се обиждат по въпроса дали им вярват.
— Не ми се говори за работа — отговаряше той всеки път, когато тя споменеше компанията. Веднъж се опита да го измоли.
— Джим, знаеш какво мисля за работата ти и колко ти се възхищавам заради нея.
— О, така ли? За какво си се омъжила, за човек или за президент на железопътна компания?