Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Аз… никога не съм мислела да ги разделям.
— Е, това не е особено ласкателно за мен.
Тя го погледна сащисано: мислеше си, че е.
— Ще ми се да вярвам — каза той, — че ме обичаш заради самия мен, а не заради железницата ми.
— Боже, Джим — задави се тя — нали не мислиш, че аз…
— Не — каза той с тъжна, щедра усмивка, — не мисля, че си се омъжила за мен заради парите или положението ми. Аз никога не съм се съмнявал в теб.
Осъзнала, зашеметена и объркана, през мъката и честността си, че може и да му е дала основание да възприеме погрешно чувството й, че е забравила колко много горчиви разочарования трябва да е изтърпял, докато е бил в ръцете на преследващи богатство жени, тя можа единствено да поклати глава и да простене:
— О, Джим, не това имах предвид!
Той се изсмя меко, като дете, и плъзна ръка, за да я прегърне.
— Обичаш ли ме? — попита той.
— Да — прошепна тя.
— Тогава трябва да ми вярваш. Любовта е вяра. Не виждаш ли, че имам нужда от нея? Не вярвам на никого наоколо, имам само врагове, много съм самотен. Не знаеш ли, че имам нужда от теб?
Онова, което я накара да крачи из стаята си — часове след това, измъчена и неспокойна, — беше отчаяното желание да му вярва. Тя не вярваше и на една дума, въпреки че знаеше, че е истина. Беше истина, но не по начина, който той имаше предвид, не и по някакъв начин, който можеше някога да се надява да разбере. Беше вярно, че има нужда от нея, но естеството на нуждата му продължаваше да се изплъзва при всеки неин опит да го определи. Не знаеше какво иска от нея. Не беше ласкателство, беше го виждала да слуша раболепните комплименти на лъжци с възмущение и инертност — почти като наркоман при доза, твърде недостатъчна за него. Но го беше виждала и да я гледа така, като че очакваше някаква живителна инжекция, а понякога — сякаш и проси. Беше видяла искрицата живот в очите му всеки път, когато му засвидетелстваше възхищение, въпреки че гневът му изригваше в отговор винаги, когато тя назовеше причината за това възхищение. Сякаш искаше да го смята за велик, но да не смее да изпълва с конкретно съдържание неговото величие.
Не разбра нищо и през онази нощ, в средата на април, когато той се върна от едно пътуване до Вашингтон.
— Здрасти, хлапе — високо каза той и хвърли снопче люляк в ръцете й. — Щастливите дни се върнаха! Просто видях цветята и си помислих за теб. Пролетта идва, скъпа!
Наля си питие и закрачи из стаята, говорейки по твърде лек и безразсъдно радостен начин. В очите му имаше трескава искрица и гласът му звучеше като разкъсван от някаква необичайна възбуда. Тя започна да се чуди дали е въодушевен или смазан.
— Знам какво планират! — каза той внезапно, без преход, и тя бързо вдигна поглед към него: познаваше звука от вътрешните му експлозии. — Няма и десет души в цялата страна, които да знаят, но аз знам! Момчетата на върха ще го пазят в тайна, докато се приготвят да го хвърлят на народа. Ама доста хора ще се изненадат! Направо ще ги смачка! Доста ли? По дяволите, всеки човек в тая страна! Ще засегне всеки човек. Толкова е важно.
— Как ще ги засегне, Джим?
— Ще ги засегне! А те дори не знаят какво се готви, но аз знам. Седят си тази вечер — той махна към осветените прозорци на града — правят планове, броят си парите, прегръщат децата си в съня им, и не знаят, но аз знам, че всичко това ще бъде ударено, спряно, променено!
— Променено към по-лошо или към по-добро?
— Към по-добро, разбира се — нетърпеливо отговори той, сякаш въпросът беше безсмислен; гласът му изгуби плама си и се плъзна към подправения звук на задължението. — Става въпрос за план за спасение на страната, за да се спре икономическият срив, да се задържат нещата, да се постигнат стабилност и сигурност.
— Какъв план?
— Не мога да ти кажа. Таен е. Строго секретен. Нямаш представа колко хора биха желали да знаят. Всеки индустриалец би дал дузина от най-добрите си пещи само за един намек за предупреждение, който няма да получат! Като Ханк Риърдън например, на когото толкова много се възхищаваш — той се изсмя, загледан в бъдещето.
— Джим — попита тя, а страхът в гласа й му подсказа какъв е бил неговият смях — защо мразиш Ханк Риърдън?
— Не го мразя! — той се извърна към нея и по лицето му — невероятно — се четеше безпокойство, почти страх. — Не съм казвал, че го мразя! Не се притеснявай, той ще одобри плана. Всички ще го одобрят. Той е за доброто на всички.