Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Може би защото бях прекарал известно време затворен в главата си с моето по-малко „аз“, но ми се струваше, че с Хенан се погаждаме по-добре през последните седмици от пътуването ни. Започнахме да подминаваме истински градове и аз научих хлапето на няколко трика с тесте карти, което си взех. Простички хитрости, нищо повече, достатъчни да измъкнат от Снори и Тутугу последните им няколко медника и да ги натоварят с някои неприятни задължения в лагера.
— Сигурен съм, че един от двама ви мами… — изръмжа Снори вечерта, когато отнесе допълнителна нощна смяна и задачата да събира дърва за пети пореден път.
— Това е често срещана заблуда сред губещите — казах му. — Ако наричаш използването на интелигентност и умелата преценка на статистическите вероятности мамене, тогава да, и двамата с Хенан мамим. — Всъщност, ако той наречеше неспазването на правилата на играта мамене, двамата пак би трябвало да вдигнем ръце. — Правилата на покера, Снори, са надживели дори най-основната информация за обществото и епохата, в които са били създадени — продължих. Най-важното, когато отричаш, че мамиш, е да продължиш да говориш — и да не млъкваш, докато разговорът не се отдалечи толкова от корените си, че никой от слушателите да не помни каква е била първоначалната тема на спора. — Това, което една цивилизация успява да запази от станалото по-рано, ни разкрива за нея също толкова, колкото и това, което е оставила на следващата епоха.
Снори смръщи чело.
— Защо има асо в ръкава ти?
— Няма. — Беше поп и нямаше никакъв начин той да знае, че е там — просто щастлива догадка.
Продължаването на разговора е добър подход, но понякога се оказва, че някой варварин е прекалено голям инат, за да го заблудиш, и накрая биваш принуден да изкараш две нощни смени и да събираш дърва за огъня цяла седмица. Снори ме попита какъв урок мисля, че ще даде поведението ми на Хенан. „Доста по-добър, отколкото ще получи, като гледа как един принц на Червения предел е принизен до физически труд“, помислих си, но поне бях доволен, че маменето на ученика ми е останало незабелязано, което бе признание за учителските ми способности.
Друга полза от завръщането при слънцето и цивилизацията беше, че лятото върна златото в косата ми, изсветлявайки скучното кафяво. В добавка към това появата на хора ми помогна най-сетне да си спомня, че на света има и други жени освен Кара. Купих си нови дрехи от град Амел и се издокарах. Зачудих се дали да не си взема и кон, но освен ако не купех поне четири, то наличието на седло под задника ми нямаше да ме откара по-бързо до дома. Мина ми през ума просто да препусна сам напред, но даже в Роун пътуването сам може да е рисковано и макар враговете ни да се бяха съсредоточили върху намирането на ключа, не ми харесваше идеята да се налага да им обяснявам на някой селски път, насред хиляди декари роунски царевичак, че не е у мен. Поиграх си с мисълта да купя кранти за Снори, Тутугу и Кара, а Хенан да язди зад мен, но маминият медальон вече изглеждаше ошушкан, а и не бях сигурен, че ще издържа на всичките оплаквания и падания от седлото, които най-вероятно щяха да ми поднесат северняците.
Отидох на бръснар, за да ми обръснат брадата — ритуално отърсване от Севера, ако щете. Типът с бръснача и ножиците я обяви за „безбожен гъсталак“ и ми взе една крона отгоре. Без нея се почувствах странно гол, усещах брадичката си нежна и когато той ми показа резултата в огледалото, ми трябваше момент, за да приема, че мъжът, който ме гледа отсреща, съм аз. Изглеждаше доста по-млад и леко изненадан.
Трябва да призная, че докато крачех през Амел в новата си премяна — нищо претенциозно, просто дрехи за навън, каквито би могъл да носи един провинциален благородник — и с брадичка, все още щипеща и при най-слабия ветрец, накарах няколко глави да се обърнат. Усмихнах се на една надарена селянка, тръгнала по каквато там работа вършат селянките, и тя отвърна на усмивката ми. Светът беше хубав. И ставаше все по-хубав с всяка миля.
— Бонжур — поздрави ме Хенан при завръщането ми в кръчмата, където бях оставил другите — „Кралският крак“, с дървен крак окачен над вратата.
— Бон-какво?
— Снори ме учи на езика на местните. — Той вдигна очи към Снори, за да провери дали го е произнесъл правилно. — Означава „добър ден“.
— Всички местни говорят достатъчно добре езика на Империята. — Седнах до Тутугу и си откраднах едно пилешко крилце от чинията му. — Понякога трябва да размахаш монета пред тях, за да си го признаят. Не си хаби времето, момче. Ужасен език. — Спрях да говоря, за да мога да дъвча. Каквито и недостатъци да имат роунците — а те са много, — ще нарека лъжец всеки, който твърди, че не могат да готвят. И най-долният роунец може да стъкми по-хубава гозба от целия Север, взет заедно. — Мммм. Това само по себе си си струва пътуването на юг, нали, Тутугу? — Тутугу кимна с пълна уста и омазнена брада. — Та докъде бях стигнал? А, да, роунският. Не си прави труда. Знаеш ли какъв е буквалният превод на роунската дума за отбрана? „Моментът преди бягство“. Трудно е да лъжеш на такъв език, това ти го признавам.