Лицето на смъртта

Кати се ухилва насреща й.

— Съжалявам. Изморих се да се отнасят с мен като с инвалид, дори това да е самата истина. По-добре е такива хора да не ми се мяркат пред очите. — Усмивката се изпарява от лицето й. — Кажете ми, моля ви, какво е станало със Сара.

Разказвам й всичко за семейство Кингсли и за написаното в дневника. Говоря за Странника и й споделям резултатите от анализа, който сме му направили. Кати седи и слуша, а ушите й са обърнати по посока на гласа ми.

Когато приключвам, тя се отпуска на креслото си. Главата й се обръща към прозореца в кухнята. Чудя се дали действа несъзнателно, дали това не й е останало като навик от времето, когато все още е виждала.

— Значи най-накрая е показал лицето си — промърморва тя. — Един вид.

— Така изглежда — съгласява се Кали.

— Е, и това е нещо — казва Кати и поклаща глава. — Никога не се показа, когато аз бях на служба. Нито при семейство Лангстром, нито при останалите. Нито дори при мен.

Намръщвам се.

— Не разбирам. Сторил ви е това — откъде разбрахте, че не се е разкрил?

Усмивката на Кати е тъжна и горчива.

— Защото се увери, че ще си държа устата затворена. Това е достатъчно, за да остане скрит, не мислите ли?

— Как го направи?

— Както прави всичко. Използва нещата, които обичаш. При мен това беше Сара. Каза ми, цитирам: „Трай си и си дръж устата затворена или ще сторя същото на Сара, което ще сторя и на теб“. — Кати се намръщва, лицето й е смесица от гняв, страх и спомен за болката. — След това ме нарани. Не можех да му позволя да нарани и нея. Затова си държах устата затворена. Това и… — тя млъква, видимо е, че се чувства ужасно.

— Какво? — подканвам я аз.

— Заради това сте тук, нали? Искате да знаете защо ме остави жива. Защо не ме уби. Е, това е една от причините да си държа устата затворена. Защото оживях. Защото се страхувах. Не за нея. За себе си. Той ми каза, че ако не направя всичко, което ми казва, ще се върне за мен. — Устните й треперят, докато изрича тези думи.

— Разбирам, Кати, наистина.

Тя кима. Устата й се изкривява и слага ръце на лицето си. Раменете й потреперват за кратко. Плачът й е тих, прилича на лятна буря, която идва и след миг вече я няма.

— Съжалявам. — Кати вдига глава. — Не знам защо си правя труда. Вече не мога да плача. Слъзните ми канали бяха наранени.

— Сълзите не са важни — отвръщам аз, а фразата ми се струва доста глупава.

Коя си ти — доктор Фил[13]?

Тя ме поглежда с невиждащите си очи. Не ги виждам през тъмните й очила, но ги усещам.

— Познавам ви — казва тя. — Знам коя сте, имам предвид. Вие сте онази, която изгуби семейството си. Бяхте изнасилена, а лицето ви — обезобразено.

— Това съм аз.

Дори сляп, този поглед е пронизващ.

— Има си причина.

— Моля?

— Да не ме убие. Има си причина. Но да оставим това за накрая. Кажете ми какво друго желаете да знаете.