Кралят на казиното

Саргачов не каза нищо, само въпросително го погледна.

— Първото. Отново се връщам към поговорката. Ти каза един ум мисли добре, а три още по-добре…

— Да, точно така.

— За това обаче пречи нашето споразумение.

— Припомни ми го.

— Да прекъсна всякакви връзки с вицепремиерката.

— То си остава в сила.

— Значи все пак умовете са два?

— Под връзки имах предвид срещи, разговори, изцяло да се забрави миналото. Под минало разбирам всичко, което те е свързвало с Лариса Ивановна. А що се отнася до третия ум, нито ти, нито аз можем да минем без него. Ти си в безизходица. Спасението ти е само в третия ум.

— А сега другото. Все още ли сме в един екип?

— Ако си спомняш, Анатолий Сергеевич, аз казах, че няма да бъдем големи приятели. И всъщност това е така. Нито сме приятели, нито — врагове. Ние сме в една глутница. Съдбата ни събра.

— В какво се състои моето спасение?

— Ами помисли си.

— Вие, ти и Лариса Ивановна, можете да ми предложите само едно — далеч от очите, далеч от сърцето! А аз мога да изчезна и без вашата помощ.

— Никой не ти предлага да изчезваш. Днес или утре генерал Пестов ще бъде освободен. Но без тебе тук се е натрупала толкова работа, че ще се наложи Пестов да излезе в оставка. Единственият кандидат за неговата длъжност си ти.

Това беше толкова неочакван обрат, че Павлов се спря и учудено го изгледа.

— В такъв случай защо, по дяволите, избягах?

— Постъпи правилно. Засега Пестов все още не е освободен. Ако ти се беше върнал на „Лубянка“, щеше да му станеш съсед по килия.

— Значи не всичко още е загубено?

— Всичко тепърва започва.

— Как загина Робърт Уест? — попита Павлов след известно мълчание.

— Чух, че във вилата му станала експлозия.

— И кой знае защо, точно в неговата вила, нали! По всички други вили е спокойно, цари тишина и благодат, а неговата — гръмва!

— Попитай Александър Борисович Турецки. Може би той ще ти обясни… Да се връщаме, а?

— Добре.

Сбогуваха се при колата. Саргачов предложи да го откара, но Павлов отказа. Вървя пеша няколко квартала, като сегиз-тогиз се обръщаше, влизаше по магазини, изчакваше известно време, но „опашка“ не забеляза. После хвана такси и отиде в едно тихо и уютно гнезденце, където беше сигурен, че винаги го чакат.

Докато Саргачов и Павлов разговаряха на Ваганковското гробище, генерал-лейтенант Самсонов седеше в кабинета на директора на ФСБ. Полека-лека в органите бяха започнали да свикват с честата смяна на ръководителя на службата, дори някак се нагодиха към положението си и макар че дисциплинирано отговаряха „тъй вярно“ и „слушам“, всеки вършеше работата си както намери за добре. Но така беше до идването на новия шеф, бивш началник на президентската охрана. Прекалено придирчив, дребнав и злопаметен се оказа бившият бодигард. Той помнеше всичките си заповеди, разпореждания, в него кипеше неизчерпаема енергия, но не беше професионалист, нямаше понятие от тънкостите в работата на разузнаването, а още по-малко на контраразузнаването. Обаче в интерес на истината той имаше твърд и открит характер. Ако си наумеше нещо, никой не беше в състояние да го разубеди. По-рано хора като него са били наричани диктатори и това определение съвсем точно пасваше за характера на шефа на ФСБ. Той току-що бе изгледал озвучената касета, на която бе записана срещата на двама служители от ФСБ. От нея бе разбрал, че генерал Пестов е получил от някого заповед да бъде премахнат някой си Уест, а на свой ред Пестов е заповядал на подчинения си да пристъпи към изпълнението на заповедта, при това незабавно.