Кралят на казиното

— Благодаря ти, приятел. Но се налага.

— Щом се налага, значи трябва. Все още ли си ерген?

— Абе нали знаеш, не е зле човек да се ожени, ама да не попада на зла жена.

— Я вземи това, хладилникът ти сигурно е празен… Чакай да го увия в нещо.

Когато слезе на улицата и измина известно разстояние, Павлов се спря. Не можеше да си обясни защо изведнъж реши да си тръгне от дома на своя гостоприемен приятел, но някакво вътрешно чувство му подсказваше, че трябва да си отиде. Първо, не можеше да накисва Юра, кой знае как е завършила хайката на аерогарата, а че е имало хайка, беше сигурен, така че вероятно по някакъв начин са стигнали и до служебната стая за персонала, където, освен Юра имаше и други хора. Второ, съобщението за гибелта на Уест беше твърде неочаквано, то сякаш го тласна към спонтанното решение да избяга, да се скрие някъде, никого да не вижда и чува. Сега, след като се поуспокои, Павлов отново се върна към мислите за Саргачов. Трябваше да вземе някакво решение по отношение на него. Все пак не е толкова лесно да бъде убит един полковник от ФСБ, защото има специална подготовка, въоръжен е, и то не само с пистолет, разполага с много повече и по-хитри средства и е под въпрос кой кого ще очисти по-бързо, ако се наложи. Павлов и друг път бе попадал в критични положения, но тогава зад гърба си имаше могъща организация, незабавна свръзка, верни хора, които работеха не от страх или за пари, а по съвест. Сега той е в ръцете на Саргачов, но и Саргачов е в неговите ръце, двамата зависят един от друг и именно това обстоятелство трябва да се използва. Стигнал до това решение, Павлов облекчено въздъхна.

— Полковник Саргачов — чу той гласа на Валерий, след като набра номера му.

— Полковник Павлов.

— Къде си?

— В района на Ваганковското гробище.

— Сериозно? — засмя се Саргачов. — И там ли да се срещнем?

— Тръгвай. Ще те чакам пред входа.

— След половин час съм при тебе.

Валерий Степанович пристигна с кафявия си форд, слезе, огледа се и запали цигара. Павлов изчака няколко минути, за да провери дали полковникът не е довел след себе си „опашка“, но нищо особено не забеляза и тръгна към него.

— Ще се поразходим ли? — кимна Саргачов към вратите на гробището.

Известно време двамата вървяха по алеята между гробовете и мълчаха.

— Все така ли ще мълчим? — попита Саргачов.

— Знаеш ли за произшествието в Хабаровск?

— Не с такива подробности като тебе, но основното ми е известно.

— Твоя работа ли е?

— Не съвсем. Аз не съм слагал бомбата в колата.

— Недей така, Валера. Не ми е до шеги.

— Влизам ти в положението. Как успя да се измъкнеш?

— Мълчешком.

— Виждаш ли, и ти започна да се шегуваш.

— Не ми беше трудно да се измъкна. Сега обаче не зная какво да правя. Реших да се посъветвам с теб.