Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Аз съм, Саймън! — прошепна Бинабик. — По-тихо! — Тролът натискаше раменете на младежа. — Спри! Ако продължиш да се бориш насън, пак ще ме удариш по носа.

— Какво?… — Саймън спря да размахва ръце. — Бинабик?

— Ами почти ми счупи носа, какво! — Тролът подсмъркна. — Приключи ли с мятането на ръцете и краката си?

— Събудих ли те? — попита Саймън.

Бинабик го пусна.

— Не. Аз дойдох да те събудя — това е истината. Но какъв беше тоя сън, та толкова те разтревожи и изплаши?

Саймън поклати глава.

— Няма значение. И без това не си го спомням добре.

Всъщност помнеше всяка дума, но искаше да помисли повече върху съня, преди да го обсъди с Бинабик. Моргенес бе изглеждал по-жив в този сън, отколкото в другите, по-истински. По някакъв начин това беше нещо като последна среща с любимия му доктор. Саймън беше станал скъперник по отношение на малкото неща, които наричаше свои, и не искаше да ги дели с никого.

— Защо ме събуди? — Той се прозина, за да прикрие смяната на темата. — Не съм на пост тази нощ.

— Вярно е. — Изненадващата усмивка на Бинабик беше като бледо петно в светлината на загасващите въглени. — Но искам да станеш, да се обуеш, да се облечеш и да дойдеш с мен.

— Какво? — Саймън седна и се ослуша да чуе шум от тревога или нападение, но не чу нищо по-силно от вечния вятър. Легна пак и се сгуши с гръб към трола. — Никъде не искам да ходя. Уморен съм. Остави ме да се наспя.

— Ще се убедиш, че си струва неприятностите.

— Какво е станало? — измърмори младежът.

— Тайна. Много вълнуваща.

— Кажи ми я като стана. Обещавам много да се развълнувам.

— Саймън! — Тонът на Бинабик стана малко по-неприветлив. — Не бъди толкова мързелив. Това е много важно! Толкова ли ми нямаш доверие?

Саймън изръмжа, сякаш цялата тежест на земята се бе стоварила върху раменете му, обърна се и седна.

— Наистина ли е важно?

Бинабик кимна.

— И няма да ми кажеш какво е?

Бинабик поклати глава.

— Сам ще видиш.

Саймън го изгледа. Тролът изглеждаше неестествено весел за този мрачен час на нощта.

— Каквото и да е станало, явно много добре се е отразило на настроението ти — изръмжа младежът.

— Хайде. — Бинабик стана, беше възбуден като дете на Ейдонманса. — Вече оседлах Намиращата дома. Куантака също чака с огромно вълчо търпение. Хайде!

Саймън нахлузи ботушите и облече дебелата вълнена риза. После се загърна със стопленото от леглото наметало и се запрепъва след Бинабик. Щом обаче излезе от палатката, едва не се обърна да се мушне пак вътре.

— Дяволска работа! — изруга той. — Студено е!