Повелител на сенките [bg]

Джулиън си помисли с почти отчаяна развеселеност за това, как преди малко близостта на Ема едва не го бе прекършила. Ала това беше слабост. Всеки имаше слабости. Годините, през които се бе лишавал от всичко, което бе искал за себе си, заради доброто на семейството си, бяха закалили волята му до степен, която понякога изненадваше дори него.

— Не мога да бръкна вътре и да променя онова, което се случва, нали? — каза той. — Няма ли да бъде мъчение просто да гледам?

Устните на кралицата се извиха.

— Не мога да ти кажа. Самата аз не знам какво ще се случи. Но ако не погледнеш, ти също никога няма да разбереш. А от опита си с човеци и нефилими знам, че трудно понасят неведението. — Тя погледна във водата. — А, ето че той пристига при средоточието.

Джулиън се озова до пиедестала, преди да успее да се спре. Онова, което видя във водата, го порази.

Тя бе като прозрачно стъкло, като екрана на телевизор, върху който прожектираха сцена с почти плашеща яснота. Пред себе си Джулиън виждаше планините Санта Моника през нощта, гледка толкова позната, че усети как го пронизва носталгия по дома.

Луната се издигаше над останките от средоточието. Големи камъни бяха разпръснати из поле, покрито със суха трева, която се простираше до отвесна канара, спускаща се към океана, синьо-черен в далечината. Между камъните крачеше Артър.

Джулиън не помнеше кога за последен път бе видял чичо си извън Института. Носеше грубо палто и ботуши и държеше рунически камък, който блещукаше с мътна светлина. Никога не бе приличал повече на ловец на сенки, дори в Залата на Съглашението.

— Малкълм! — провикна се Артър. — Малкълм, настоявам да дойдеш при мен! Малкълм Фейд! Аз съм тук, с кръвта на Блекторн!

— Но Малкълм е мъртъв — промълви Джулиън, без да откъсва очи от купата. — Той умря.

— Това е една от слабостите на расата ви, да гледате на смъртта като на нещо окончателно — отбеляза кралицата ликуващо, — особено когато става дума за магьосници.

Страх прониза Джулиън като стрела. Когато тръгваха от Института, бе напълно сигурен, че оставя семейството си в безопасност. Но ако Малкълм беше там… домогващ се до Блекторнова кръв… макар че ако Артър му я предлагаше, значи, Малкълм все още не се беше добрал до нея… но пък на Артър едва ли можеше да му се има доверие…

— Шшт — каза кралицата, сякаш бе в състояние да чуе шума от препускащите в главата му мисли. — Гледай.

— Малкълм! — провикна се Артър и гласът му отекна сред планинските склонове.

— Тук съм. Макар че ти си подранил.