Повелител на сенките [bg]

— Бялото не означава нищо за феите — рече той. — За тях то е цветът на цветя и други природни неща.

— Знам, просто… — Ема въздъхна и пое боса по стъпалата, отвеждащи до леглото. Поспря, за да разгледа огромния матрак, поклащайки удивено глава. — Е, добре, може и да не си паднах особено по Фъргюс, когато го срещнах за първи път. — Лицето й грееше от топлината на водата, бузите й бяха порозовели. — Но той може да държи страхотен пансион, трябва да му се признае. Вероятно всяка вечер ще пъхва с любов ментов бонбон под възглавницата ти.

Роклята се повдигна леко, докато тя се покатерваше върху леглото, и Джулиън с ужас осъзна, че отстрани имаше цепка, която й стигаше почти до хълбока. Зърна за миг дългия й крак, докато тя се излягаше върху покривката.

Вселената не просто го мразеше, а се опитваше да го убие.

— Дай ми още няколко възглавници — поиска си Ема, а после грабна няколко, преди Джулиън да успее да помръдне. Той стисна още по-здраво онази в скута си и я погледна право в очите.

— Никакво крадене на завивките.

— Че кога съм го правила. — Тя натрупа възглавниците зад себе си, издигайки купчинка, на която да се облегне. Влажната й коса бе залепнала по врата и раменете й, дълги кичури бледо мокро злато.

Очите й бяха зачервени, сякаш беше плакала. Ема рядко плачеше. Джулиън си даде сметка, че бърборенето й, откакто се беше върнала в стаята, бе престорено весело, нещо, което би трябвало да забележи по-рано… той, който познаваше Ема по-добре от всеки друг.

— Ем — каза, неспособен да се възпре, нито да скрие нежността в гласа си. — Добре ли си? Онова, което се случи в Двора…

— Чувствам се толкова глупава — отвърна тя. Престорената жизнерадост се отцеди от гласа й и под преструвката се показа Ема, неговата Ема, с цялата й сила и интелигентност, и храброст. Ема, която звучеше разтърсена до основи. — Знам, че елфите погаждат номера. Знам как лъжат, без да изричат лъжи. И все пак, онзи пука ми каза… каза, че ако дойда в земите на елфите, ще видя лицето на някого, когото съм обичала и изгубила.

— Типично за феите — отвърна Джулиън. — Ти видя лицето на баща си, ала това не беше той. Беше илюзия.

— Не бях в състояние да го осъзная. Сякаш умът ми беше забулен в мъгла. Единственото, за което бях в състояние да мисля, бе, че искам баща си обратно.

— Умът ти вероятно е бил забулен в мъгла — рече Джулиън. — Съществуват цял куп магии, които могат да замаят мислите ти. А и стана толкова бързо. Аз също не заподозрях, че е илюзия. Никога не съм чувал за толкова силна илюзия.

Ема не каза нищо. Беше се облегнала на ръцете си, тялото й беше очертано от бялата рокля. Джулиън усети как го жегна нещо, което много приличаше на болка, сякаш под кожата му имаше ключ, който обтягаше кожата му с всяко завъртане. Спомени връхлитаха безпощадно ума му — какво бе да плъзне ръце по нея, усещането от зъбите й върху долната му устна. Извивката на тялото й, паснала така съвършено до неговото: двоен полумесец, неразплетен символ за безкрайност.