Повелител на сенките [bg]

— Каква сделка? — попита и гласът му беше твърд като скала.

Кралицата поклати глава. Червената й коса грееше около изпитото й лице.

— Искам всичките ти спътници да бъдат тук, когато го направим, ловецо на сенки.

— Няма да сключа сделка с теб — заяви Джулиън. — Студеният мир…

Тя се разсмя.

— Нарушавал си Студения мир поне хиляда пъти, дете. Не се преструвай, че не знам нищо за теб и за семейството ти. Въпреки Студения мир, въпреки всичко, което изгубих, аз все още съм кралицата на светлите феи.

Джулиън неволно се зачуди какво ли означаваха думите въпреки всичко, което изгубих… Какво точно беше изгубила? Дали имаше предвид просто напрежението от Студения мир, срама от поражението в Тъмната война?

— Освен това — продължи кралицата, — все още не знаеш какво ще ти предложа. Нито пък приятелите ти. Според мен те доста ще се заинтересуват, особено твоят парабатай, прелестната Ема.

— Имаш нещо за Ема? — попита той. — Тогава защо ме доведе тук сам?

— Има нещо, което искам да ти кажа. Нещо, което навярно би предпочел тя да не научава, че знаеш. — По устните й пробяга усмивчица и тя направи крачка към него. Джулиън беше достатъчно близо, за да види детайлите на перата по роклята й, пръските кръв, показващи къде са били изтръгнати из корен от птицата. — Парабатайското проклятие. Знам как да бъде развалено.

Джулиън усети, че не може да си поеме дъх. Именно това му беше казал елфът пука на Портата: В Царството на феите ще намериш някой, който знае как може да бъде разкъсана парабатайската връзка.

Беше носил това знание в сърцето си, откакто бяха дошли тук. Чудил се бе кой ли ще бъде този някой. Ето че беше кралицата… естествено, че беше кралицата. Някой, на когото абсолютно не би трябвало да има доверие.

— Проклятието? — повтори той, придавайки на гласа си леко озадачено звучене, сякаш нямаше представа защо го беше нарекла така.

Нещо неопределимо проблесна в очите на кралицата.

— Парабатайската връзка, трябваше да кажа. Но за теб тя е проклятие, нали? — Тя улови китката му и обърна ръката му. Полумесеците, които беше вдълбал върху дланта с изгризаните си нокти, бяха избледнели, но все още се виждаха. Джулиън си помисли за кристала за гадаене. За това как кралицата го гледа с Ема в стаята на Фъргюс. Естествено, че го беше направила. Разбрала бе кога Ема бе заспала. Кога той беше уязвим. Знаеше, че е влюбен в Ема. Едно бе да го скрие от семейството и приятелите си, но за кралицата на феите, свикнала да открива чуждите слабости и уязвими места и да долавя с жестока непогрешимост всяка грозна истина, то несъмнено бе ясно като фар в нощта. — Както казах — продължи тя, като се усмихваше, — ние приветстваме раните на любовта, нали?

Джулиън усети как го залива вълна от ярост, ала любопитството му надделя. Той издърпа ръката си от нейната.