Третият близнак [bg]

— Затова ли дойде тук да ме видиш?

— Не съм дошъл тук, за да те видя, а за да опитам храната. Но ми се иска да не го бях правил — ужасна е. Как можеш да се храниш тук?

Тя заби лъжичката си в нещо, прилично на десерт.

— Не гледам какво ям, Бери, а си мисля за моя ускорител на елементарни частици. Кажи ми за тази нова библиотека.

Едно време Берингтън беше като нея — потънал в работата си, без да забелязва нищо наоколо. За сметка на това никога не се бе оставял да прилича на хипи. Обаче животът му бе поел в друга посока. Книгите му бяха просто популяризация на трудовете на други хора — самият той от петнайсет-двайсет години не бе написал нито ред. За момент се запита дали нямаше да се чувства по-добре, ако изборът му бе бил друг. Раздърпаната Джейн, хранеща се с евтина храна, мислейки си за проблемите на ядрената физика, излъчваше чувство на спокойствие и доволство, каквито Берингтън никога не бе познал.

Но някак си не успяваше да я омагьоса. Тя бе много умна. Може би трябваше да я поласкае интелектуално.

— Просто си помислих, че може да си по-информирана от мен. Ти си един от ръководителите на катедрата по физика и един от най-добрите учени в „Джоунс Фолс“, затова си казах, че знаеш нещо повече за новата библиотека.

— А ще стане ли?

— Мисля, че „Дженетико“ ще осигури финансите.

— Е, това е добра новина. Но твоят интерес какъв е?

— Преди трийсет години си създадох име, когато започнах да се питам дали човешките характеристики се наследяват, или човек се учи на тях. Благодарение на труда ми и трудовете на други като мен сега вече знаем, че генетичното наследство на човека с по-важно, отколкото неговото възпитание и влиянието на околната среда.

— Природа, а не порода.

— Точно така. Доказах, че човекът — това е неговата ДНК. Младото поколение се интересува как действа този процес. Такъв е механизмът, по който комбинация от химически елементи ми дава сини очи, а друга комбинация ти дава очи с топла кафява отсянка, почти шоколадова, доколкото мога да видя.

— Бери! — възкликна тя с крива усмивка. — Ако бях някоя трийсет годишна секретарка с наперени гърди, щях да си помисля, че ме сваляш.

Е, така е по-добре, каза си той. Бе поомекнала малко.

— Наперени ли? — ухили се той, демонстративно сведе поглед към бюста й и после пак я погледна в очите. — Мисля, че са толкова наперени, колкото ги чувстваш.

Тя се разсмя, но той разбра, че й е приятно. Най-сетне бе стигнал донякъде с нея, но тя изведнъж каза:

— Трябва да вървя.

По дяволите! Не бе предвидил това. Налагаше се бързо да привлече вниманието й. Берингтън се изправи с явното намерение да си тръгнат заедно.