Третият близнак [bg]

— Унищожаваме картоните след период от двайсет години, ако, разбира се, пациентът не е постъпвал отново в клиниката. При този случай картонът се прехвърля в компютъра.

Разочарованието бе толкова силно, че чак я заболя. Освен това бе и загуба на ценно време, през което тя трябваше да подготви защитата си за утре.

— Странно, че господин Грийнууд не ме предупреди за това, когато говорихме снощи — каза тя с горчивина.

— Наистина с трябвало да го направи. Може би не сте му казали датите?

— Абсолютно сигурна съм, казах му, че двете жени са били лекувани тук преди двайсет и три години.

Джийни си спомни, че бе прибавила една година към възрастта на Стив, за да налучка времето възможно най-точно.

— В такъв случай не разбирам какво е станало.

Джийни като че ли не бе много изненадана от развоя на събитията. Дик Мински, с неговото пресилено дружелюбие и нервни примигвания, бе карикатура на човек с нечиста съвест.

Той отново върна екрана в първоначалното му положение и изписа на лицето си съжаление:

— Страхувам се, че повече нищо не мога да направя за вас.

— Възможно ли е да говорим с господин Грийнууд и да го питаме защо не ми е казал, че картоните са унищожени?

— Опасявам се, че днес той отсъства от работа по болест.

— Какво забележително съвпадение!

Той се опита да си придаде обидено изражение, но резултатът бе плачевен.

— Надявам се, не намеквате, че се опитваме да скрием нещо от вас.

— Защо ще си мисля такова нещо?

— Нямам представа. — Той се изправи. — А сега, извинявам се, но нямам време.

Джийни също се изправи и се запъти пред него към вратата. Той я изпрати до фоайето.

— Пожелавам ви приятен ден — каза мъжът сковано.

— Довиждане — отвърна му тя.

Излязла навън, Джийни се поколеба. Чувстваше, че не можа да довърши работата докрай. Искаше й се да провокира някого, да покаже, че не може да бъде изцяло манипулирана.

Паркингът бе пълен с коли на лекарите — последни модели кадилаци и БМВ-та. Тя заобиколи сградата. Чернокож мъж с бяла брада събираше боклук с шумно бучаща прахосмукачка. Тук нямаше нищо интересно. Тя забави стъпките си.

През стъклената врата видя Дик Мински, все още във фоайето, да говори с чуруликащата секретарка. Той проследи Джийни с разтревожен поглед.

Обръщайки посоката, тя се приближи до мястото, където изхвърляха отпадъците от клиниката. Трима мъже, нахлузили ръкавици, товареха чували с отпадъци в боклукчийски камион. Но това е глупаво, помисли си Джийни. Държеше се като детектив в евтин полицейски трилър. Приготви се да се връща, когато нещо привлече вниманието й. Мъжете тъкмо качваха огромен черен чувал, натъпкан с боклук, но явно без всякакво усилие, като че ли чувалът бе безтегловен. Какво ли може да изхвърля една клиника, което да е толкова голямо и същевременно много леко?