Драконите на изчезналата луна [bg]

Върху кендера падна нечия сянка. Гласът на проговорилия бе студен и жесток. Над него се издигаше рицар, облечен в древна броня. Мъртъв рицар. Най-малко от неколкостотин години. Тялото му отдавна бе изтляло и изгнило. Сега ролята на тяло изпълняваше бронята; тя бе неговата плът и кости, мускули и сухожилия, опетнена и почерняла от времето, обгоряла от огньовете на войната, опръскана с кръвта на безбройни жертви. През цепнатината на наличника го наблюдаваха две червени очи — единствена светлина в безкрайния мрак. Сега очите се взряха по-дълбоко в Тас и сякаш загоряха още по-силно. Кендерът се сви като попарен.

Колкото повече гледаше към създанието над себе си, толкова по-неприятно се чувстваше — усещане толкова ужасно, че вече му се искаше да го е забравил. Устата му се изпълни с горчилка, а езикът му започна да пари. Сърцето му заби тъй силно, че сякаш се опитваше да избяга от гърдите, докато стомахът му се сви на топчица и затърси някое местенце, където да се скрие.

Опита се да отговори на зададения му въпрос, ала думите просто не искаха да се оформят както трябва. Познаваше този рицар. Рицарят на смъртта, лорд Сот, бе научил кендера да се страхува — чувство, което никак не му се нравеше. Внезапно му хрумна, че има малка вероятност лорд Сот да не си го спомня, а това не беше зле, понеже последната им среща едва ли можеше да се нарече особено дружелюбна. Надеждата му бързо се разби на парчета от следващите думи на рицаря, които го захапаха като внезапно извил се леден зимен вятър:

— Не обичам да повтарям. Казах, ти пък какво правиш тук?

През изминалите години Тас неведнъж бе чувал съвсем същия въпрос, макар и никога досега с подобен оттенък в смисъла. През по-голямата част от времето въпросът беше:

„Ти пък какво правиш тук?“ подсказвайки, че питащият много би се радвал кендерът да бъде на всяко друго място, но не и тук. В други случаи пък беше: „Ти пък какво правиш тук?“, тоест спри да го правиш незабавно. Лорд Сот на свой ред бе наблегнал на думата „ти“, превръщайки въпроса в: „Ти пък какво правиш тук?“, което навеждаше на мисълта, че има предвид самия Тасълхоф Кракундел. Което значеше, че го е познал.

Кендерът направи няколко опита да отговори. Никой от тях не се оказа успешен. От устата му излизаше единствено мънкане, не и думи.

— Зададох ти въпрос два пъти — каза рицарят. — И въпреки че времето ми на този свят е безкрайно, с търпението ми не е така.

— Старая се да отговоря, сър — рече кротичко Тас, — но вие карате думите ми да се щурат във всяка друга посока освен нагоре по гърлото. Зная, че е неучтиво, но ще ви задам един въпрос, преди да отговоря на вашия. Та като казвате „тук“, какво точно имате предвид? — Той избърса потта от челото си с ръкав и се опита да погледне към нещо друго, само да не е в тези червени очи. — Понеже бях на доста места, които можеха да бъдат „тук“, и в момента съм малко объркан.