За честта на крадеца [bg]

А сделка с империята не само щеше да ме направи чужд за тях, но и щеше да ги накара да ме подгонят. Защо ли изобщо ми бе хрумнало това?

Защото другите възможности бяха още по-лоши — Сянката като Тъмен крал, Келс негов прислужник, а аз на дъното под тях. Можеше да стане и още по-зле — Саможивата властва над всички, а Нико е рамо до рамо с нея. Не харесвах нито едното, нито другото бъдеще, защото слегнеше ли се прахолякът, не бих могъл да си намеря удобно местенце в тях. Или щях да работя за човек, който нямаше как да не бъде смачкан и подчинен, или щях през цялото време да бягам от остриета, които Нико би пращал на тумби по дирите ми. А накрая сродниците бездруго щяха да бъдат пометени от империята.

Не. Много по-добре бе да стана онзи нос, който влязъл в леговището на императора и спасил сродниците… или поне се опитал. Та ако ще после всички да ми обърнат гръб заради това. Поне никой нямаше да ме забрави. Щях да го понеса някак.

Жалко, че се налагаше да предам Келс, за да успея, но знаех, че той никога няма да одобри начинанието. Той вече бе избрал да застане на страната на Сянката, а сърце не ми даваше да гледам бездейно как тръгва по този път.

— Какво трябва да направиш? — повтори Деган.

— Трябва да се разкарам тутакси от този квартал, дяволите го взели.

— Няма да споря. И все пак — защо?

— Келс иска да даде дневника на Сянката.

Деган се сепна.

— Сянката ли?! А ти как…

— Просто знам — прекъснах го.

— Значи да смятам, че идеята не ти допада?

— Така е. Не искам да попадне и в ръцете на Саможивата. Той ме погледна втренчено.

— Саможивата… Значи тя е Сивата принцеса, която забърка тази каша?

— Онази от съня ми? Да.

Деган ме позяпа още малко и накрая каза:

— Знаеш ли, вече не си ми особено симпатичен. Ама никак.

— Нареди се на опашка след останалите.

— А много дръзко ли ще бъде да попитам какво ти възнамеряваш да правиш с дневника?

Поколебах се за миг, после казах:

— Искам да го дам на онзи, комуто принадлежи.

— На Йоклаудия? — учуди се Деган. — Това ще е адски мъчен номер, като се знае, че… А-а… Не на Йоклаудия. На него.

— Ъхъ.

Той поумува.

— Е, това би решило цял куп проблеми наведнъж.

— И аз си го помислих.

— Стига той да те остави жив.

— Да, има я и тази спънка — признах.

— А измисли ли как ще му предадеш дневника?

— Ще измисля.

— Поне в едно не се съмнявам — отсече Деган, хвана ме за лакътя и ме поведе извън останките на имението. — Няма да намериш императора, ако киснеш тук.

Неоспоримо заключение. Дадох му лента с цветовете на бандата на Келс, вързах една и на своя ръкав.

Тръгнах на изток, навътре в територията на Келс, после свърнах на север. Така щяхме да стигнем до едно от свърталищата на Нико, но най-голям шанс да се измъкнем от Десетте пътя имахме тъкмо в тази посока. Имперските войски едва ли можеха да спрат всякакво движение по Шосето на танцьора, а и в тази част на квартала имаше порутени части от оградата и няколко съблазнителни решетки на отходни канали.