За честта на крадеца [bg]

— Хайде, изплюй камъчето! — изръмжах му. — Държиш се толкова досадно само когато носиш лоши вести.

Той пъхна бастунчето под мишницата си.

— Империята обгради квартала.

Да, новината си беше лоша. Седнах на леглото и се смръщих от болката в схванатия си гръб.

— Подробности?

— При всяка порта на Десетте пътя пазят кашици и общо наброяват поне един легион. Не пускат никого да влезе или да излезе… освен Белите пояси, разбира се.

— И редовна армия, и пояси? — Посърнах.

— Носи се мълва, че вече започнали набези навътре в квартала.

— Защо?

— А ти как мислиш?

Първо се сетих за дневника, но не се връзваше. Да, императорът би го искал, но дори да обкръжеше Десетте пътя с два пъти повече войска, нямаше да накара никого да го даде. Пък и би привлякъл излишно внимание към нещо, което най-вече той би предпочел да запази в тайна.

— Войната — отвърнах. — На императора му е писнало момченцата на Нико да си играят на „Да надупчим парцалите“. Сега се е заел да ни напомни кой е върховният владетел на Десетте пътя. — „И вероятно да срути квартала върху главите ни“ — добавих наум. Маркино бе остарял и вече не беше настроен нито търпеливо, нито снизходително. — Кога обградиха квартала?

— Преди три часа. Чух, че в един миг всичко си било както обикновено, а в следващия навсякъде гъмжало от Черни пояси. Откъснали квартала от града за по-малко от четвърт час. Никой нямал време да се измъкне.

Деган въздъхна и разбрах, че съжалява, че не е видял как войската е извършила тази маневра.

— Преди три часа ли? Защо не ме събуди по-рано?

— Току-що ти казах — Десетте пътя е обграден. Къде щеше да отидеш? Пък и Келс нареди да те оставим да се наспиш.

— Като го спомена… Той как прие новината?

— Излезе да огледа.

— Значи наистина сме загазили.

Изправих се. Усещах крака си скован, но изобщо не беше толкова зле, колкото очаквах. С приятна изненада открих, че ходя почти нормално, докато следвах Деган по коридора. Да му се не види, Джелем си беше майстор.

Вече се здрачаваше. В коридора горяха свещи, а някой бе запалил мангал на двора.

Хората на Келс щъкаха насам-натам с припряност, каквато може да породи само безизходицата. Никой не говореше за това, но го виждах в погледите, чувах го в пъхтенето им. „Империята е тук — мислеха си те. — Поясите ще ни ударят както по времето на Исидор“. А всички знаеха какво е сполетяло Тъмния крал и подчинените му сродници. Нямало пленници, нямало пощада, нямало пазарлъци.

И този път щеше да е същото. А може би и по-лошо.

— Да вървим, че аз трябва да… — започнах, но спрях като закован насред двора.

Пазарлъци… Императорът не бе приемал уговорки предишния път, но какво биха могли да му предложат сродниците тогава? А сега…

— Какво трябва да направиш? — попита Деган.